— Той дори не обичаше да готви — промърмори Том.
Барнаби пъхна листчето в джоба си.
— Разкажете ми за баща си. Външен вид, индивидуални качества, характер, бизнес сделки, такива неща.
Отново се обади Том.
— Той е… просто уникален.
— В смисъл?
— Дори и физически — направо гигант, жизнен, красив, широкоплещест, никаква следа от отпуснатост, с побеляла коса и прошарена брада, масивен като лъв и гръмогласен по лъвски. Хората казваха, че приличал на Хемингуей.
— А като личност?
— Беше от хората, които никога не бъркат, които потискат другите и ги карат да играят по свирката им. Живееше единствено по своите правила. Никога не е завършвал гимназия, но разбираше от изкуство и археология повече и от доктор на науките. Колекционирането беше негова религия. Той презираше религиозната вяра на другите хора и по тази именно причина изпитваше такова голямо удоволствие да купува и продава откраднати от гробниците вещи — и дори той самият да плячкосва гробници.
— Разкажете ми нещо повече за това плячкосване на гробници.
Този път заговори Филип:
— Максуел Бродбент е роден в работническо семейство. Заминал за Централна Америка, когато бил млад и изчезнал в джунглата за две години. Направил голямо откритие, обрал някакъв храм на маите и пренесъл експонатите нелегално през границата. Това е що се отнася до началото. Бил е арт дилър на съмнителни произведения и антики — като се тръгне от Гърция и се мине през отмъкнатите от Европа римски статуи, та се стигне до кхмерските дърворезби от камбоджанските погребални храмове и ренесансовите платна, откраднати от Италия по време на войната. Търгувал е не за да прави пари, а за да финансира собствената си колекционерска дейност.
— Интересно.
— Похватите на Максуел — каза Филип — са били единственият начин в наши дни човек да се сдобие с наистина велико изкуство. Сигурно в колекцията му няма и един експонат, който да е чист.
— Веднъж е ограбил дори гробница, която е била прокълната — намеси се Върнън. — Случвало се е да го казва на коктейлни партита.
— Проклятие?! И какво точно е било?
— Нещо от рода на: „Онзи, който се осмели да разтревожи покоя на тези кости, да бъде жив одран и хвърлен за храна на болните хиени. И табун магарета да се съвкупи с неговата майка.“ Или нещо в този смисъл.
Фентън не се сдържа и се усмихна.
Барнаби му хвърли предупредителен поглед. Той отправи следващия си въпрос към Филип. Интересно как хората обичат да се оплакват от родителите си.
— Кое го правеше толкова забележителен?
Филип се намръщи и широкото му чело се свъси.
— Ами ето например това — Максуел Бродбент обичаше Мадоната на Липи повече от която и да е реална жена. Обичаше портрета на малката Биа де Медичи повече от своите собствени деца. Обичаше двете си картини на Брак, Моне и нефритовите маянски черепи повече от който и да е реален човек в неговия живот. Прекланяше се пред своята колекция от френски мощехранителници от тринайсети век, за които се твърдеше, че съхраняват костите на светци, повече, отколкото пред който и да е истински светец. Неговите колекции бяха неговите любовници, неговите деца, неговата религия. Това е, което го правеше забележителен: страстта към красивите неща.
— Нищо от това не е истина — обади се Върнън. — Той ни обичаше.
Филип изсумтя презрително.
— Казвате, че се е развел с майка ви?
— Искате да кажете с майките ни. Беше разведен с две от тях и овдовял с третата. Имаше и две други съпруги, от които нямаше деца и безчет любовници.
— Някакви спорове за издръжка? — попита Фентън.
— Естествено — процеди Филип. — Издръжки на съпруги, издръжки на метреси, край нямаше.
— Но все пак ви е отгледал…
Филип замълча, после каза:
— И пак по своя си уникален начин.
Думите му увиснаха във въздуха. Барнаби се запита що за баща е бил този човек. Но по-добре да не изпускаше основната нишка: времето го притискаше. Момчетата от криминалната лаборатория щяха да пристигнат всеки момент и тогава щеше да се моли дори и отдалече да види отново мястото на престъплението.
— Да е имало някаква жена в живота му напоследък?
— Само с цел невинна физическа активност вечер — каза Филип. — Тя не би получила нищо, уверявам ви.
Том погледна детектива:
— Мислите ли, че баща ни е добре?
— За да бъда честен, не виждам никакви следи от убийство тук. Не намерихме и тяло в къщата.
— Възможно ли е да са го отвлекли?
Барнаби поклати глава.
— Не ми изглежда вероятно. Защо им е заложник? — Той погледна часовника си. Бяха изминали пет, може би дори седем минути. Време беше да зададе въпроса: — Застрахован ли беше? — Направи всичко възможно гласът му да звучи както обикновено.