По лицето на Филип мина тъмна сянка.
— Не.
Дори Барнаби не можа да скрие изненадата си.
— Не?!
— Миналата година се опитах да уредя застраховането. Но никой застраховател не би се наел да го направи, докато колекцията се държи в тази къща и сигурността й е на такова равнище. И сам можете да видите, че това място е достатъчно уязвимо в това отношение.
— И защо баща ви не взе мерки да увеличи безопасността?
— Баща ни беше труден човек. Никой не можеше да му казва какво да прави. В къщата имаше доста оръжия. Предполагам, мислел е, че може да ги използва в случай на нужда, в стил Дивия Запад.
Барнаби мина с поглед през записките си и погледна отново часовника си. Беше обезпокоен. Нещо не пасваше. Той беше сигурен, че това не е обикновен обир, но без застраховка кой ще тръгне сам да се ограбва? От друга страна бяха съвпаденията с писмата до синовете, с които бяха извикани за тази среща точно в този момент. Барнаби си припомни думите на писмото: „… нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти… Направи на стария си баща тази последна услуга…“ Във формулировката имаше нещо, което те караше да се замислиш.
— Какво имаше в хранилището?
— Само не ми казвайте, че са влизали и в хранилището! — Филип избърса потното си лице с трепереща ръка. Костюмът му изглеждаше вече вял и измачкан, а отчаянието върху лицето — неподправено.
— Да.
— О, Господи! В него се пазеха скъпоценни камъни, злато от Южна и Централна Америка, редки монети и печати, всичко беше изключително ценно.
— Изглежда крадците са имали както комбинацията за хранилището, така и ключове за навсякъде. Някаква идея за това?
— Не.
— Баща ви имал ли е човек, на когото да вярва напълно — адвокат, например, — който да е разполагал с втора връзка ключове или да е знаел комбинацията за хранилището?
— Той не вярваше на никого.
Това беше много важен момент. Барнаби погледна Върнън и Том.
— И вие ли смятате така?
Двамата мъже кимнаха.
— Имал ли е прислужник?
— През деня идваше една жена.
— А градинар?
— На пълно работно време.
— Някой друг?
— Беше наел готвач на пълно работно време и медицинска сестра за три дни в седмицата.
Фентън отново не издържа, пристъпи напред и се усмихна с погребалната си усмивка.
— Може ли да ви задам един въпрос, Филип?
— Ако смятате за нужно.
— Защо говорите за баща си в минало време? Да не би да знаете нещо, което не ни е известно?
— Мили боже! — избухна Филип. — Няма ли кой да ме освободи от този неосъществен Шерлок Холмс?
— Фентън — промърмори Барнаби, мятайки към сержанта предупредителен поглед.
Той го погледна и лицето му на мига смени изражението си.
— Съжалявам.
— Сега къде са? — продължи Барнаби, сякаш нищо не се бе случило.
— Къде са кои?
— Прислужницата, градинарят, готвачът. Този обир е станал поне преди две седмици. Някой трябва да е освободил помощниците.
Том погледна невярващо:
— Обирът е станал преди две седмици!?
— Точно така.
— Но аз получих писмото с Федерал Експрес едва преди три дни.
Това беше интересно.
— Погледнал ли е някой от вас адреса на подателя?
— Беше някаква пощенска кутия — каза Том.
Барнаби помисли за миг.
— Трябва да ви кажа — започна той, — че зад този тъй наречен обир стои застрахователна измама.
— Вече ви казах, че колекцията не беше застрахована — обади се Филип.
— Казахте го, да, но аз не го вярвам.
— Познавам пазара на арт застраховки, лейтенант — аз се занимавам с история на изкуството. Тази колекция беше на стойност около половин милиард долара, намираше се в къща в провинцията, пазена от някаква абсолютно излязла от строя охранителна система. Казвам ви — колекцията не можеше да бъде застрахована.
Барнаби задържа погледа си върху Филип, после го премести върху другите двама братя.
Филип изпусна една шумна въздишка и погледна часовника си.
— Лейтенант, не мислите ли, че този случай не е по силите на полицейския участък в Санта Фе?
Ако нямаше застрахователна измама, какво беше тогава? По дяволите, не беше обир! В съзнанието му започна да се оформя една още съвсем смътна и неопределена идея. Наистина доста налудничава. Но тя придобиваше очертания почти срещу волята му и заплашваше да се превърне в теория. Той погледна Фентън. Но сержантът не забелязваше нищо. Заради всичките си останали дарби, навярно, той беше напълно лишен от чувство за хумор.
Барнаби си спомни широкоекранния телевизор, дивидито и видеото, които стояха на пода. Не, не стояха, бяха оставени близо до дистанционното. И какво гласеше изписаният на ръка надпис? — ВИЖ МЕ!