Точно това беше. Като замръзнала вода, която стяга в едно всичко. Вече знаеше точно какво беше станало. Прочисти гърлото си.
— Последвайте ме.
Тримата братя тръгнаха след него към къщата и влязоха всички в дневната.
— Седнете.
— За какво е всичко това? — започна да нервничи Филип. Дори Фентън го гледаше скептично.
Барнаби взе касетата и дистанционното.
— Сега ще погледаме видео.
— Това някаква шега ли е? — попита Филип, отказвайки да седне. Лицето му беше зачервено. Двамата му братя стояха и гледаха объркано.
— Закривате екрана — махна с ръка Барнаби, настанявайки се върху дивана — Седнете.
— Това е безобразие…
Внезапно пропукване откъм видеото накара Филип да млъкне. След това лицето на Максуел Бродбент, по-едро, отколкото бе в действителност, се материализира върху екрана. Тримата синове седнаха почти едновременно.
Гласът му, дълбок и бумтящ, отекна в празната стая.
— Поздрави от мъртвеца.
4.
Том Бродбент втренчи поглед в образа на баща си, фокусирайки се бавно върху екрана. Камерата постепенно се върна обратно и разкри Максуел Бродбент, седнал пред огромното бюро в кабинета си, държащ няколко листа хартия в едрите си ръце. Стаята все още не изглеждаше така оголена; картината с Мадоната на Липи все още висеше на стената зад него, от книжните лавици нямаше извадени книги, а другите платна и статуи си стояха на местата. Том потрепери: дори електронният образ на баща му всяваше страх у него.
След поздрава баща им направи пауза, прочисти гърлото си и втренчи ярките си сини очи в камерата. Хартията в ръцете му прошумоля. Изглеждаше напрегнат от силна емоция.
Сведе поглед и започна да чете:
— Скъпи Филип, Върнън и Том. Казано накратко: взех богатството си с мен в смъртта. Зазидах се заедно с колекцията си в един гроб. Този гроб е скрит някъде далеч в света, на място, което само аз знам.
Той замълча, изкашля се, погледна нагоре и синьото на очите му блесна за миг в обектива на камерата, после продължи да чете. Гласът му придоби онзи леко педантичен тон, който Том си спомняше толкова добре от масата за хранене.
— От повече от сто хиляди години човешките същества са били погребвани заедно със своите най-ценни вещи. Погребването на мъртвеца със съкровището му има вековна история, като се започне от неандерталците, мине се през древен Египет и се стигне до наши дни. Хората са били заравяни със своето злато, сребро, предмети на изкуството, книги, лекарства, обзавеждане, храна, роби, коне, а понякога дори с незаконните и законните си съпруги — с всичко онова, което те мислели, че може да им потрябва в отвъдното. Едва през последните век или два спрели да ги заравят с вещите им, прекъсвайки с това една дълга традиция.
— Традиция, която аз искам да съживя.
— Истината е, че почти всичко, което знаем за миналото е достигнало до нас чрез погребалните предмети. Някои ме наричаха обирджия на гробници. Не е така. Аз не съм обирджия, просто съградих съдбата си върху богатството, което глупаците са мислели, че отнасят със себе си в задгробния живот. Сега реших да направя онова, което те са правели и да се погреба заедно с всичките си земни вещи. Само че разликата между тях и мен е, че аз не съм глупак. Аз знам, че не съществува задгробен живот, където мога да се радвам на съкровищата си. И за разлика от тях, умирам без илюзии. Когато си мъртъв, си мъртъв. Когато умреш си просто купчина изгнило месо, мозък и кости, нищо повече.
— Вземам съкровището заедно със себе си по съвсем друга причина. Много важна причина. Причина, която засяга и трима ви.
Той млъкна и погледна нагоре. Ръцете му все още трепереха леко, мускулите на челюстта му бяха стегнати.
— Исусе Христе — прошепна Филип и се надигна от мястото си със стиснати юмруци. — Направо не мога да повярвам.
Максуел Бродбент вдигна листовете, за да прочете още нещо, запъна се, поколеба се и после отведнъж спря и ги хвърли върху бюрото.
— Мамка му — каза той, блъскайки стола силно. — Това, което имам да ви кажа е прекалено важно за една шибана реч. — Той стана и заобиколи бюрото с няколко огромни крачки, неговата чудовищна осанка изпълни целия екран и в допълнение, стаята, в която те седяха. Той тръгна с отмерени крачки срещу камерата, възбуден, поглаждайки ниско подстриганата си брада.
— Не е лесно. Дори не знам как да ви го обясня.