Алтаир погледна противника си в очите. Лявата му ръка трепна незабележимо, за да пробва механизма на острието. Беше готов.
— Казвай какво искаш — нареди Дьо Сабле и се усмихна незаинтересовано.
— Кръв — отвърна простичко Алтаир и замахна.
Хвърли се към Дьо Сабле с нечовешка скорост и в същия момент освободи острието, замахна с дясната ръка, но нанесе удар, бърз и смъртоносен като на кобра, с лявата.
Само че Великият магистър на тамплиерите се оказа бърз и много по-хитър, отколкото асасинът беше очаквал. Той с лекота отби атаката, така че Алтаир се скова, неспособен да се движи, и неочаквано — откри този факт с ужас — се оказа безпомощен.
В същия момент осъзна, че е допуснал огромна грешка, фатална грешка. В този момент осъзна също, че не Дьо Сабле се е държал арогантно, ами той. Неочаквано вече не се чувстваше като Алтаир, майстор асасин. Беше слаб и немощен като дете. Най-лошото бе, че се държеше като дете, склонно да се хвали.
Напрегна се и откри, че едва се движи, усети, че французинът го държи с лекота. Усети и болезнен прилив на срам, когато си помисли, че Малик и Кадар го виждат така безпомощен. Пръстите на Дьо Сабле се впиха в гърлото му и той усети как се бори за глътка въздух, докато тамплиерът приближаваше лицето му към своето. Вената на челото му пулсираше.
— Не си наясно в какво се забъркваш, асасин. Ще ти пощадя живота, за да се върнеш при Учителя си и да предадеш, че Светите земи са навеки изгубени за него и хората му. Сега е моментът да бяга, докато има възможност. Останете ли, ще умрете до един.
Алтаир се давеше и хъркаше, зрението му се замъгляваше, той се опитваше да отблъсне безсъзнанието, докато другият го подмяташе с лекота, сякаш бе пеленаче, след което го запокити към задната стена на залата. Алтаир се удари в древния камък и се отплесна към вестибюла от другата страна, където остана да лежи зашеметен за кратко, чу как подпорните греди падат и внушителните колони поддават. Вдигна поглед и забеляза, че входът му към храма е блокиран.
От другата страна чу виковете на Дьо Сабле:
— Воини. На оръжие. Избийте асасините!
Скочи на крака и се втурна с надеждата да открие път навън. Целият гореше от срам и безпомощност, чуваше виковете на Малик и Кадар, докато умираха. Най-сетне наведе глава, обърна се и започна да си проправя път, за да се измъкне от храма и да се върне в Масиаф, за да отнесе новината на Учителя.
Налагаше се да признае, че се е провалил, че той, великият Алтаир, бе опозорил не само себе си, но и Ордена.
Когато най-сетне изпълзя от недрата на Храмовия хълм, навън грееше ярко слънце и Йерусалим жужеше от живот. Никога досега Алтаир не се беше чувствал толкова самотен.
5
Алтаир пристигна в Масиаф след пет дни изтощителна езда. През това време успя да помисли над провала си и да го анализира. Пристигна пред портата с натежало сърце, един от стражите го пусна и той се насочи към обора.
Слезе от коня и най-сетне усети как стегнатите му мускули се отпускат, предаде юздите на конярчето, а след това спря до кладенеца, за да пийне вода, отначало отпиваше на малки глътки, след това жадно, а накрая се наплиска и с облекчение отми мръсотията от лицето си. Все още усещаше полепналата по тялото му прах по време на пътуването. Плащът висеше натежал от мръсотия и той нямаше търпение да го изпере в искрящите води на Масиаф, в закътаната пещера в скалите.
Единственото му желание в момента беше малко тишина и спокойствие.
Докато вървеше към покрайнините на селото, погледът му беше привлечен нагоре — покрай конюшните и оживения пазар, към виещите се пътеки до укрепленията на цитаделата на асасините. Тук мъжете от Ордена тренираха и живееха под командването на Ал Муалим, чиито покои се намираха в централната византийска кула на крепостта. Често го забелязваха да гледа надолу от прозореца на кулата, потънал в мисли, и Алтаир си го представи как се взира надолу към селото, оживено, обляно в слънце, шумно и многолюдно. Преди десет дни, когато Алтаир заминаваше за Йерусалим с Малик и Кадар, той имаше намерение да се върне като победител, като славен герой.