— Истински бащичко — отвърна подигравателно Абас.
— Може и да не е — отвърна спокойно той. — За малко да стана причината монголците да усетят присъствието ни.
— Виж ти — обади се отново Абас. — Той не бил безгрешен.
— Никой не е безгрешен, Абас — отвърна Алтаир, — най-малко аз, но допуснах вражески войник да се приближи до мен. Рани ме, преди Кулан Гал да успее да го убие.
— Да не би да остаряваш, Алтаир — присмя му се другият.
— Всички остаряваме, Абас — отвърна Алтаир. — Щях да съм мъртъв, ако Кулан Гал не беше успял да ме измъкне от лагера и да ме пренесе на безопасно място. Съобразителността му ми спаси живота. — Погледна внимателно Абас. — Кулан Гал се върна в лагера. Първо, двамата с Дарим измислиха план как да изкарат хана от палатката му. Щом усети опасността, ханът се опита да избяга на коня си, но Кулан Гал го свали. Дарим го довърши с един изстрел.
— Уменията му на стрелец са несъмнени — усмихна се Абас. — Предполагам, че си го изпратил в Аламут, нали?
Алтаир примигна. Другият знаеше всичко.
— Той замина по мое нареждане. Дали съм го изпратил в Аламут или не, е моя работа.
— Сигурно, за да види Сеф — настоя Абас. Обърна се към Суами; — Нали му каза, че Сеф е там?
— Както ми нареди, Учителю — отвърна той.
Алтаир усети нещо повече от тревога да свива вътрешностите му. Определи го като страх. Усети, че същият този страх се излъчва и от Мария. Лицето й беше изопнато от напрежение.
— Казвай каквото имаш да казваш, Абас — настоя той.
— Или какво, Алтаир?
— Или първата ми задача, когато поема отново водачеството, ще бъде да те хвърля в тъмницата.
— При Малик ли?
— Съмнявам се, че мястото на Малик е в тъмницата — сопна се той. — Какво е престъплението му?
— Убийство — подсмихна се Абас.
Думата сякаш се стовари върху масата.
— Кого е убил? — попита Мария.
Отговорът прозвуча така, сякаш беше изречен отдалече.
— Сеф. Малик уби сина ти.
Мария отпусна глава в ръцете си.
— Не! — чу нечий глас Алтаир и тогава разбра, че това е собственият му глас.
— Моите съболезнования, Алтаир — рече Абас. — Колко жалко, че научаваш такава трагична новина при завръщането си. От името на всички тук поднасям съболезнования на цялото ти семейство. Докато не бъдат разрешени някои въпроси, няма да е възможно да поемеш водачеството на Ордена.
Алтаир все още се опитваше да разбере думите му, когато чу, че Мария хлипа.
— Какво? — попита той. След това повтори по-високо: — Какво?
— Засега си все още компрометиран — обясни Абас, — затова реших, че контролът над Ордена трябва да бъде поет от съвета.
Алтаир се разтрепери от гняв.
— Аз съм Учителят на този Орден, Абас. Настоявам водачеството да ми бъде върнато, както е според правилата на Братството. Според тях си длъжен да ми го върнеш — крещеше той.
— Не съм длъжен — усмихна се старият му враг. — Вече не.
51
По-късно Алтаир и Мария седяха в къщата, сгушени един до друг на каменна пейка, и мълчаха в сгъстяващия се мрак. Години наред бяха спали в пустини, но никога досега не се бяха чувствали така изолирани, както в този момент. Скърбяха за нещастното стечение на обстоятелствата, скърбяха, че Масиаф беше напълно занемарен и запуснат в тяхно отсъствие, скърбяха за семейството на Сеф, за Дарим.
Най-много скърбяха за Сеф.
Той бил наръган в леглото, така казаха. Случило се преди две седмици и нямало време да съобщят на Алтаир. Камата била открита в покоите на Малик. Същия ден един асасин го чул да се кара със Сеф. Алтаир все още не беше научил името на асасина, който чул кавгата, но ставало въпрос за лидерството на Ордена, а Малик твърдял, че щял да остане начело дори след като Алтаир се върне.
— Новината за завръщането ви е предизвикала разправията — съобщи злорадо Абас, който не можеше да се нарадва на пребледнялото лице на Алтаир и разплаканата Мария.
Сеф заплашил Малик, че ще разкрие плановете му пред Алтаир, затова Малик трябвало да го убие. Поне така се твърдеше.
Мария седеше до него и продължаваше да ридае, свила колене към гърдите си, отпуснала глава. Алтаир приглаждаше косата й и я люля в прегръдката си, докато тя не се успокои. След това той впи поглед в сенките, които хвърляше огънят, и отблясъците, които танцуваха по каменните стени, вслушваше се в песента на щурците навън и в стъпките на стражите.