В същото време Суами падна и оръжието му издрънча. Ябълката проблесна, след това угасна. Алтаир се отпусна на колене до Мария, стисна раменете й и я обърна.
Тя го погледна.
— Бъди силен — прошепна тя и издъхна.
В двора цареше тишина. Чуваха се единствено риданията на Алтаир. Той притисна Мария към себе си. Беше съсипан.
Чу вика на Абас:
— Хора, хванете го.
Тогава се изправи. Очите му бяха пълни със сълзи, но видя как асасините се втурват към площадката. По лицата им се беше изписал страх. Той продължаваше да държи Ябълката. Сред тълпата цареше хаос. Повечето бяха изтеглили мечовете си, макар да знаеха, че е безполезно да използват стомана срещу Ябълката, но така беше по-добре, отколкото да побягнат. Неочаквано желанието стана неудържимо силно, толкова въздействащо, че му се прииска да използва Ябълката, за да унищожи всичко, което попаднеше пред погледа му, защото Мария беше мъртва, а тя бе неговата светлина. В един момент — в един заслепяващ миг на ярост — той бе унищожил онова, което му беше най-скъпо.
Асасините спряха. Щеше ли Алтаир да използва Ябълката? Прочете въпроса в очите им.
— Дръжте го! — изрева Абас и те пристъпиха предпазливо.
Скупчилите се около Алтаир асасини не бяха сигурни дали да го нападнат или не, затова той побягна.
— Стрелци! — извика Абас и лъконосците вдигнаха оръжията си, докато Алтаир се измъкваше от двора. Около него падаха стрели, една дори одраска крака му. И отляво, и отдясно заприиждаха нови асасини с развети плащове, стиснали мечове. Може би бяха разбрали, че той няма да използва Ябълката втори път, и наскачаха от стени и укрепления, за да се включат в преследването. Алтаир побягна към арката и откри, че няма как да мине оттам. Обърна се назад и се втурна покрай двама асасини, които го преследваха. Единият замахна с меча и го рани в ръката. Той извика от болка, но продължи напред с пълното съзнание, че можеха да го повалят. Просто ги беше изненадал и те се бяха уплашили да го нападнат или просто не искаха.
Обърна се отново и този път се насочи към отбранителната кула. На нея имаше стрелци, които се прицелиха. Знаеше, че са добри, че са обучени от най-добрите. Те никога не пропускаха. А сега разполагаха с предостатъчно време да се прицелят и да стрелят.
Той знаеше кога ще пуснат стрелите. Знаеше, че им е необходима частица от секундата, за да открият целта си и още частица от секундата, за да си поемат дъх и да…
Стрелите полетяха.
Той се олюля и се обърна. Стрелите се забиха на мястото, от което беше отскочил. Всичките, освен една го бяха пропуснали. Един от стрелците беше трепнал и стрелата му беше закачила бузата на Алтаир. Кръвта потече по лицето му тъкмо когато се добра до стълбата и се заизкачва. На първото ниво беше пресрещнат от воин с арбалет, който очевидно се питаше дали да не изтегли меча. Алтаир го смъкна от мястото му на пода. Човекът щеше да оживее.
Хвърли се към втората стълба. Изпитваше болка. Кървеше. Добра се до върха на кулата, откъдето беше скочил преди цяла вечност, опозорен навремето, както и сега. Закуцука до платформата и разпери ръце.
След това скочи.
53
10 август 1257 година
Алтаир искаше от нас да разпространим истината за асасините, това беше планът му. Не просто да говорим с хората, ами да създадем Орден на Запад.
Срамота, че ми отне толкова време да разбера, но след като вече знаех истината, всичко ми се стори ясно: той ни поверяваше (по-скоро на мен) духа на Братството. Предаваше факела на нас.
Бяха ни съобщили, че войнствени монголи приближават селото и той беше преценил, че трябва да заминем, преди да започне нападението им. Мафео, разбира се, гореше от желание да види какво става и предпочиташе да останем. Какво ли стана с досегашната му жажда за пътешествия? Беше се изпарила. Ролите ни изглежда се бяха сменили, защото сега аз исках да си тръгна. Или съм по-голям страхливец от него, или имам по-реалистична идея за жестокостите на войната, защото бях съгласен с Алтаир. Масиаф под обсада не беше място за нас.
Истината е, че съм готов да тръгна дори да не ни заплашваха монголите. Копнея за дома в горещите нощи. Семейството ми липсва — и съпругата ми, и синът ми Марко. След няколко месеца ще стане на три и аз съзнавам, че почти не съм го виждал през първите години от живота му, пропуснал съм и първите му стъпки, и първите му думи.