Накратко, чувствам, че времето ни в Масиаф вече е към края си. Освен това Учителят каза, че искал да ни види. Искал да ни даде нещо по време на церемония, която щяла да се проведе в присъствието на други асасини. Трябвало да пазим добре подаръка от ръцете на врага — и от монголите, и от тамплиерите. Значи натам ни е водел с разказа си. Подозирам, че става въпрос за много ценна вещ. Ще видим.
Междувременно Мафео няма търпение да чуе останалата част от историята, която е съвсем близо до края си. Намръщи се, когато го информирах, че ще мина по-напред от момента, в който Алтаир скочи от укреплението на цитаделата, засрамен, съсипан, че ще разкажа какво се случва двайсет години по-късно, и то не в Масиаф, а на място в пустинята, на два дни езда…
… в безкрайно сумрачна долина, на пръв поглед безлюдна, освен ездача, който водеше със себе си и втори кон, натоварен с чували и одеяла.
Отдалече ездачът приличаше на търговец, който прекарва стоки, а отблизо ясно се виждаше, че се поти под тюрбана, че е много изморен и доста пълен търговец. Това беше Муклис.
Щом Муклис зърна кладенеца в далечината, усети, че трябва да легне и да си почине. Беше се надявал да се добере до дома, без да спира, но нямаше избор, защото беше напълно изтощен. Неведнъж по време на пътуването равномерното поклащане на коня го беше приспивало и той усещаше как главата му се отпуска на гърдите, а очите му се затварят. Ставаше му все по-трудно да прогонва съня. Всеки път, когато се унасяше, сърцето и умът му влизаха в ожесточена битка. Гърлото му пареше. Беше пресъхнало. Робата му бе залепнала за тялото. Всяка кост и всеки мускул тръпнеха от умора. Мисълта да накваси устни и да полегне само за няколко часа, колкото да си върне енергията, преди да тръгне към Масиаф, не му даваше мира.
Онова, което го спираше, от което се страхуваше, бяха приказките, които чу — за бандити, които дебнели търговците, вземали им стоките, прерязвали им гърлата, били цяла банда, водени от главореза Фахад, чиято легендарна жестокост била равна единствено на жестокостта на сина му Бейхас.
Бейхас, казваха хората, бесел жертвите си за краката, преди да ги разпори от гърлото до корема, след което ги оставял да умрат бавно, докато дивите кучета се хранели с вътрешностите им. През това време Бейхас се заливал от смях.
Муклис искаше вътрешностите му да си останат на мястото. Нямаше никакво желание да остави стоката си на бандитите. Все пак в Масиаф се живееше трудно и щеше да става още по-трудно. Селяните бяха принудени да плащат по-високи такси на замъка на носа — цената на защитата се качвала непрекъснато, така им казваха; Учителят непрекъснато настоявал от хората да събират допълнителни такси и често изпращал групи асасини, за да съберат дължимото. Онези, които отказвали, били пребивани, след това изхвърляни от портата и можели единствено да се надяват да ги приютят в друго село или оставали на милостта на бандитите, които се били настанили в скалистите равнини около Масиаф и ставали все повече и все по-дръзки в нападенията над преминаващите. Едно време асасините — или по-скоро страхът от тях — пазели търговските пътища. По всичко личеше, че вече не е така.
Така че, ако се върнеше у дома без пари и не успееше да плати таксите, които Абас изискваше от търговците в селото и от останалите хора, Муклис и семейството му щяха да бъдат изхвърлени от дома — и той, и съпругата му Алия, и дъщеря му Нада.
Мислеше за това, докато приближаваше кладенеца и все още се колебаеше дали да продължи, или да спре.
Под огромна смокиня, разперила клони над извора, беше вързан кон, имаше и навес, който хвърляше приятна сянка. Конят не беше спънат, но одеялото на гърба му издаваше, че е на някого, вероятно на друг пътник, спрял, за да пие вода, да си напълни фласката или също като Муклис да полегне и почине. Муклис приближи уплашено към извора. Конят му подуши водата и изпръхтя в очакване, а той дръпна юздите, за да попречи на животното да тръгне към извора, където се беше свил човек и спеше. Беше положил глава върху торбата си, загърнат в плащ, дръпнал ниско качулката, скръстил ръце на гърдите. Лицето му почти не се виждаше, но Муклис забеляза загоряла, обветрена кожа, сбръчкана, осеяна с белези. Беше стар, около осемдесетгодишен. Неспособен да откъсне очи, търговецът разглеждаше лицето на спящия, когато очите му се отвориха.