Нечии крака се спуснаха от дървото зад третия.
Муклис все още се въртеше и пред погледа му отново се изпречи стената на кладенеца. Сега вече се движеше по-бавно и разбра, че тримата не са усетили присъствието на човека, застанал зад тях. Мъжът, чието лице беше скрито под качулката на плаща, беше навел леко глава, разперил ръце, сякаш се канеше да започне молитва. Беше старецът.
— Спрете — нареди той. Също като лицето му, и гласът беше старчески.
Тримата крадци се обърнаха към него, напрегнаха се, готови да се нахвърлят върху натрапника.
След това и тримата прихнаха.
— Какво е това? — попита подигравателно Бейхас. — Дъртакът е дошъл да ни спре забавлението ли? И какво смяташ да правиш, старче? Да ни отегчиш до смърт с дрънканици за стари времена ли? Да ни опърдиш до смърт ли искаш?
Двамата му придружители се разсмяха.
— Срежете въжето — нареди старецът и посочи клона, от който Муклис висеше с главата надолу и се поклащаше. — Веднага.
— И защо? — попита Бейхас.
— Защото аз казвам — отвърна с дрезгав глас старецът.
— Ти пък кой си, че ще ми казваш какво да направя?
Старецът тръсна ръка.
Щрак.
54
Мъжът с лъка посегна към оръжието си, но Алтаир се озова до него с две крачки, описа широка дъга с камата си и гърлото на мъжа зейна, лъкът беше прерязан, също и тюрбанът на бандита. Чу се тихо тупване, когато лъкът падна на земята, последван от по-тежкото тяло.
Алтаир — никой не знаеше дали се е бил през изминалите две десетилетия — стоеше изпънал гръб, докато наблюдаваше как израженията на Бейхас и дългокосия се променят и подигравателните усмивки се стопяват. Третият бандит в краката му се гърчеше, гъргореше и кръвта му попиваше в пясъка. Без да откъсва очи от Бейхас и дългокосия, старецът се отпусна на коляно и заби камата в него, за да го накара да замълчи. Знаеше, че сега вече страхът се е превърнал в най-мощното му оръжие. Двамата мъже бяха млади и бързи, диви и безмилостни, свикнали със смъртта. Алтаир пък разчиташе на опита. Надяваше се това да е достатъчно.
Дългокосият и Бейхас се спогледаха. Вече не се усмихваха. За момент единственият звук, който се чуваше, беше тихото проскърцване на въжето, прехвърлено през клона на смокинята. Муклис наблюдаваше всичко на обратно. Ръцете му бяха развързани и той се запита дали да не опита да се освободи, но прецени, че е най-добре да не привлича вниманието към себе си.
Двамата главорези се отдръпнаха един от друг, за да заобиколят Алтаир от двете му страни. Асасинът гледаше напред, където търговецът висеше с главата надолу. Дългокосият прехвърляше ятагана от едната ръка в другата и ефесът издаваше тих плющящ звук, когато се удареше в дланта му. Бейхас пък дъвчеше вътрешната страна на бузата си.
Дългокосият направи крачка напред и замахна с ятагана. Въздухът сякаш завибрира от дрънченето на стоманата, когато Алтаир го спря със своя меч, направи широк замах, за да отбие ятагана, и усети как мускулите му негодуват. Ако крадците атакуваха отблизо, той не беше сигурен колко дълго ще издържи. Вече беше стар. Старците се грижат за градини или прекарват следобедите замислени над проучванията си, четат и мислят за онези, които са обичали и изгубили, не участват в битки с мечове, особено когато противникът е по-многоброен. Замахна към Бейхас, за да му попречи да го нападне в гръб. Бейхас обаче успя да се прокрадне достатъчно близо и камата му остави рана на гърдите на асасина. Алтаир също нападна, двамата се сблъскаха, размениха удари и това даде възможност на дългокосия да се включи, преди Алтаир да успее да отбие удара му. Дългокосият замахна настървено с камата си и нанесе дълбока рана на крака на стареца. От нея шурна кръв и Алтаир едва не изгуби равновесие.
Закуцука настрани и се опита да се подпре на кладенеца, за да има защита поне от една страна. Зад него се полюшваше търговецът.
— Бъди силен — чу той тихия глас на търговеца — и знай, че каквото и да се случи, съм ти благодарен и признателен, независимо дали ще мога да ти го кажа отново в този живот или в следващия.
Алтаир кимна, без да се обръща, за да не изпуска от поглед главорезите. Щом видяха кръвта му, двамата се поразвеселиха, отново се окуражиха и нападнаха с ожесточение. Алтаир отби три от атаките им, сдоби се с нови рани и сега вече кървеше обилно, куцаше и беше останал без дъх. Страхът вече не беше оръжие, което да му бъде от помощ. Беше изгубил предимството. Оставаха му единствено позадрямалите умения и инстинкти, затова се върна назад към някои от най-изключителните си битки: победата над хората на Талал, победата на Молък, победата над рицарите тамплиери на гробището в Йерусалим. Воинът, който беше участвал в тези битки, щеше да насече тези двамата за броени секунди.