Само че онзи воин беше остарял. Скръбта и усамотението бяха изпили силите му. В продължение на двайсет години беше скърбил за Мария, беше обсебен от Ябълката. Беше позволил изключителните му бойни умения да закърнеят.
Усети как кръвта му пълни ботушите. Ръцете му бяха хлъзгави от кръв. Замахваше на сляпо с меча си. Не че се отбраняваше, по-скоро се опитваше да държи нападателите си далече. Замисли се за торбата си, качена на безопасно място на смокинята. Там беше скрита Ябълката. Само ако я докоснеше щеше да победи, но торбата беше далече, а и той се беше зарекъл да не използва артефакта никога повече; нали тъкмо затова го остави на дървото, за да държи изкушението на разстояние. Истината беше, че ако можеше да се добере до нея, щеше да я използва, вместо да умре по този начин и да остави търговеца в ръцете им. След намесата на Алтаир нещастният човечец със сигурност го чакаше мъчителна смърт.
Да, той щеше да използва Ябълката, защото губеше. Отново им беше позволил да се доближат. Дългокосият изникна някъде отстрани и той извика от усилието, което вложи, за да отбие ударите му. Бандитът парира вражеските удари — веднъж, два пъти, три пъти — успя да се наведе и нанесе нова рана на Алтаир, а той се дръпна встрани, заслепен от болка. По-добре беше да умре по този начин, в бой, вместо да се предаде.
Дългокосият напредна отново и се чу нов звън на мечовете. Алтаир получи нова рана, този път на здравия крак. Отпусна се на коляно, ръцете му увиснаха и той остави ненужния меч в пясъка.
Дългокосият пристъпи напред, но Бейхас го спря:
— Остави го на мен.
Алтаир се замисли за друго време, преди хиляди животи, когато противникът му беше изрекъл същите думи и как беше накарал рицарят да плати за арогантността си. Този път задоволството му беше отнето, защото Бейхас пристъпваше към Алтаир. Старецът беше коленичил изнемощял, победен, с наведена глава. Опита се да накара краката си да се изправят, но те отказаха да се подчинят. Опита се да вдигне меча, но ръцете не го слушаха. Забеляза как чуждият меч се спуска и вдигна глава, колкото да види как Бейхас оголва зъби, а златната му обица блести под лъчите на утринното слънце.
В този момент търговецът се залюля, прегърна Бейхас отзад и го спря. С оглушителен вик, събрал всичките си сили, призовани незнайно откъде, Алтаир се стрелна напред и мечът му се заби в корема на Бейхас, отвори вертикален разрез, който стигна почти до гърлото. В същия момент Муклис грабна камата, тъкмо преди да се изплъзне от пръстите на престъпника, замахна и преряза въжето, с което беше вързан. Тупна тежко край стената на кладенеца, скочи на крака и застана до спасителя си.
Алтаир почти се беше превил на две, немощен, умиращ. Въпреки това вдигна меча и погледна с присвити очи дългокосия, който неочаквано се оказа сам срещу по-многоброен противник и започна да губи кураж. Вместо да нападне, той заотстъпва към коня си. Без да сваля очи от Алтаир и Муклис, той възседна животното. Той ги наблюдаваше, а те наблюдаваха него. След това прокара многозначително пръст през гърлото си и препусна нанякъде.
— Благодаря ти — обърна се Муклис към Алтаир. Асасинът не отговори. Беше паднал, превит на две на пясъка.
55
Седмица по-късно пристигна пратеник от главатаря на бандитите. Хората от селото го наблюдаваха как язди през селото към цитаделата. Беше от хората на Фахад, така разправяха, а по-мъдрите сред тях знаеха каква работа има в крепостта. Два дни преди това хората на Фахад бяха дошли в селото и оповестиха, че имало награда за онзи, който посочи убиеца на сина на Фахад, Бейхас. Бил му помогнал търговец от Масиаф, на търговеца нямало да му се случи нищо, ако посочел страхливото псе, което посякло любимия син на предводителя на престъпниците. Селяните поклатили глави и продължили да си вършат работата, така че мъжете си тръгнали с празни ръце, но предупредили, че имат намерение да се върнат.
Ето че било дошло времето за разплата — така твърдели клюкарите. Само че дори Фахад нямало да посмее да изпрати хора в селото, след като то било под закрилата на асасините. Преди това трябвало да поиска разрешение от Учителя. Навремето Фахад нямало да посмее да поиска подобно нещо от Алтаир или Ал Муалим, но Абас бил нещо друго — слаб човек, който лесно можел да бъде купен.