Пратеникът си тръгнал сериозен, поглеждал презрително селяните, покрай които минавал, подсмихвал се и прокарвал пръст по шията си.
— Изглежда, Учителят е дал на Фахад благословията си да нахлуе в селото — отбеляза Муклис късно същата вечер, когато свещите догаряха. Беше седнал на леглото на странника, но говореше повече на себе си, отколкото на болния, който така и не беше дошъл в съзнание след битката. Муклис го беше качил на седлото на втория кон и го беше закарал в дома си, в Масиаф, за да го излекува. Алия и Нада се грижеха за него и цели три дни се питаха дали ще живее, или ще умре. От загубата на кръв той беше блед като утринна мъгла и лежеше (Алия и Муклис му отстъпиха своето легло) неподвижно като труп, който всеки момент ще напусне този свят. На третия ден цветът на лицето му започна да се подобрява. Това установи Муклис, когато се върна от пазара и се настани на обичайното си място до леглото, за да поговори със спасителя си с надеждата да го съживи. Свикна да му разказва как са преминали дните му, понякога обсъждаше важни събития, за да възбуди подсъзнанието му и по този начин да го свести.
— По всичко личи, че Абас има цена — обясняваше сега. Поглеждаше към непознатия, който лежеше по гръб, раните му заздравяваха добре и той ставаше все по-силен с всеки изминал ден.
— Учителят Алтаир щеше да умре, но не би допуснал подобно нещо — рече той.
Наведе се напред и изрече внимателно:
— Учителят Алтаир Ибн-Ла’Ахад.
За пръв път, откакто попадна в дома на Муклис, очите на непознатия се отвориха.
Търговецът се беше надявал да стане така, но беше неочаквано и той се отдръпна, докато наблюдаваше как светлината се връща бавно в замъглените очи.
— Ти си, нали? — промълви Муклис, докато непознатият мигаше, след това обърна поглед към него. — Ти си, нали? Ти си Алтаир.
Алтаир кимна. Очите на Муклис плувнаха в сълзи, той се отпусна на колене на каменния под и стисна едната ръка на Алтаир между своите.
— Най-сетне се върна при нас — рече, докато хлипаше. — Върна се, за да ни спасиш. — Последва мълчание. — Нали се върна, за да ни спасиш?
— Имате ли нужда от спасение? — попита старецът.
— Имаме. Не се ли връщаше тъкмо затова, когато те срещнах?
Алтаир се замисли.
— Когато тръгнах от Аламут, беше неизбежно рано или късно да се озова тук. Единственият въпрос беше кога.
— Бил си в Аламут?
— Да, през изминалите двайсет години.
— Казаха ни, че си мъртъв. Онази сутрин, когато Мария загина, а ти се хвърли от кулата на крепостта.
— Наистина се хвърлих от кулата — усмихна се мрачно Алтаир, — но оживях. Стигнах до реката зад селото. По една случайност се натъкнах на Дарим. Той тъкмо се връщаше от Аламут, където беше намерил съпругата на Сеф и децата му. Взе ме и ме заведе при тях.
— Казаха ни, че си мъртъв — повтори Муклис.
— Кои са те?
Муклис махна с ръка към цитаделата:
— Асасините.
— Така им е било угодно да разправят, но са знаели, че не съм.
Той изтегли ръката си от ръцете на Муклис и седна, спусна крака от леглото. Погледна стъпалата и сбръчканата старческа кожа. Всяка частица от тялото го болеше, но той се чувстваше… по-добре. Дръпна качулката над главата, наслади се на усещането и вдъхна мириса на чистата тъкан.
Вдигна ръце към лицето и усети, че брадата му е поникнала. Ботушите му бяха наблизо, а на масата до леглото видя пръстения механизъм с новия дизайн, който беше взел от Ябълката. Трябваше му помощта на ковач, за да го направи. Преди това…
— Ами торбата ми? — попита той Муклис, който скочи. — Къде ми е торбата?
Без да каже и дума, търговецът посочи камъка в основата на леглото и Алтаир погледна към познатата форма.
— Надникна ли вътре? — попита той.
Муклис поклати глава и Алтаир го погледна внимателно. Изглежда му повярва, защото се отпусна, посегна към ботушите, нахлузи ги и се намръщи.
— Трябва да ти благодаря, задето се погрижи за мен — рече. — Щях да бъда мъртъв още при кладенеца, ако не беше ти.
Муклис изсумтя и отново седна.
— Съпругата и дъщеря ми се грижиха за теб. Аз трябва да ти благодаря. Ти ме спаси от ужасна смърт в ръцете на онези бандити. — Наведе се напред. — Стореното от теб е достойно за Алтаир Ибн-Ла’Ахад от легендите. Разказах на всички.