Той поведе хората си до портата и почука силно с юмрук. Зад него се бяха скупчили асасините и селяните — бяха се върнали — така че беше пълно с хора. От другата страна на портата също се беше събрала тълпа, но там цареше небивала тишина. Хората на Алтаир също замълчаха, въздухът тръпнеше от напрежение и очакване, докато най-неочаквано резетата бяха дръпнати и тежката порта на замъка се отвори широко, а стражите хвърлиха оръжията си и сведоха глави пред Алтаир.
Той кимна, прекрачи прага, мина под арката, пресече двора и се отправи към кулата на Учителя. Зад него вървяха хората му, разгърнаха редици и заеха позиции в двора; лъконосците слязоха от бойниците при тях, а лицата на семейства и слуги бяха притиснати към прозорците на кулата. Всички искаха да видят завръщането на Алтаир и срещата му с Абас.
Той слезе по стълбите до площадката, след това влезе във фоайето. Абас стоеше на стълбите, точно пред него, лицето му беше помръкнало, изопнато, обзет от трескаво отчаяние.
— Всичко свърши, Абас — провикна се Алтаир. — Нареди на онези, които са ти все още верни, да се предадат.
Абас се изсмя.
— Никога.
В този момент вратите на кулата се отвориха и последните лоялисти излязоха. Бяха десетина — асасини и слуги. Някои бяха уплашени. Израженията на други обаче издаваха, че няма да се дадат лесно. Битката все още не беше приключила.
— Кажи на хората си да мируват — нареди Алтаир. Обърна се и посочи двора, където се беше събрала тълпа. — Не можеш да победиш.
— Аз защитавам цитаделата, Алтаир — отвърна Абас, — и ще я защитавам до последния човек. Ти не би ли сторил същото?
— Аз щях да защитавам Ордена, Абас. Вместо това ти пожертва всичко, за което някога сме се борили. Ти пожертва съпругата ми и сина ми на олтара на злобата си, и то заради отказа си да приемеш истината.
— За баща ми ли говориш? Ясно, пак лъжите, които разпространяваше за него.
— Нали затова сме тук? Нали затова ме мразиш от толкова години и тази омраза отрови всички ни.
Абас трепереше.
— Баща ми напусна Ордена. Никога не би се самоубил.
— Той се самоуби, Абас. Самоуби се с камата, която криеш под плаща си. Самоуби се, защото имаше повече чест, отколкото ти някога ще имаш, и защото не искаше никой да го съжалява. Той не търсеше съжаление, защото това те чака, докато гниеш в тъмницата на цитаделата.
— Никога! — изрева Абас. Насочи разтреперан пръст към Алтаир. — Нали твърдиш, че ще превземеш Ордена, без да отнемеш живота на нито един асасин. Да те видя как ще го направиш. Убийте го!
Неочаквано мъжете във фоайето се втурнаха напред и…
Във фоайето прозвуча експлозия и тя накара всички да замлъкнат — и тълпата в двора, и асасините, и лоялистите. Всички погледнаха изумено Алтаир, който беше вдигнал ръка, сякаш сочеше Абас — сякаш сочеше с оръжието си към стълбите. Само че вместо острие от китката му се виеше дим.
Откъм стълбите се чу приглушен вик и всички погледнаха към Абас, който беше навел глава над гърдите си към ивицата кръв, която се разливаше по плаща. Устата му мърдаше, докато се опитваше да произнесе думите, но така и не успя да ги изрече.
Асасините лоялисти се бяха заковали по местата си. Зяпаха Алтаир, който беше насочил протегнатата си ръка към тях, за да видят механизма на китката.
Изстрелът беше само един и той го беше използвал, но те не знаеха това. Нито един не беше виждал подобно оръжие досега. Малцина знаеха за съществуването му. Щом видяха, че старият асасин го е насочил към тях, лоялистите изгубиха куража си. Отпуснаха мечовете. Заслизаха покрай Алтаир към вратата на кулата, за да се слеят с тълпата, вдигнали ръце, готови да се предадат. Абас пристъпи напред, свлече се на стълбите и се изтъркаля тежко във фоайето.
Алтаир коленичи до него. Старият му враг дишаше тежко, едната му ръка беше извита под странен ъгъл, сякаш се беше счупила при падането. Плащът отпред беше мокър от кръв. Оставаха му минути живот.