— Учителю — рече Алтаир и наруши потискащото мълчание. Сведе глава.
Без да продума, Ал Муалим се обърна и тръгна към писалището, около което бяха пръснати свитъци и ръкописи. Стрелна Алтаир с остър, суров поглед. Не издаде никакво чувство, когато повика ученика си.
— Ела насам. Разкажи ми за мисията си. Надявам се носиш съкровището на тамплиерите…
Алтаир усети как капка пот си проправя път по челото и се спуска по лицето му.
— Натъкнахме се на препятствие, Учителю. Робер дьо Сабле не беше сам.
Ал Муалим замахва с ръка.
— Имало ли е случай работата ни да протече както е било планирано? Едно от уменията ни е да се приспособяваме.
— Този път това не беше достатъчно.
На Ал Муалим му трябваше време, за да осмисли думите на Алтаир. Той се дръпна от бюрото и когато заговори отново, гласът му прозвуча остро:
— Какво искаш да кажеш?
Алтаир заговори с огромно усилие:
— Аз се провалих.
— Ами съкровището?
— Изгубено.
Атмосферата в стаята се промени. Насъбралото се напрежение сякаш пропукваше. Ал Муалим помълча, след това заговори отново:
— Ами Робер?
— Избяга.
Думата падна като камък в притъмняващата стая.
Ал Муалим пристъпи към Алтаир. Единственото му око блестеше от гняв, той едва успяваше да овладее гласа си, а яростта му изпълня цялата стая:
— Изпратих теб — най-добрия — да изпълниш мисия по-важна от която и да било досега, а ти се връщаш и ми носиш единствено извинения, с които да се измъкнеш.
— Аз не…
— Мълчи. — Гласът му изплющя като камшик. — Нито дума. Не очаквах подобно нещо. Ще трябва да изпратим нова…
— Кълна се, че ще го открия, ще отида и ще… — започна Алтаир, изпълнен с отчаяното желание да се срещне повторно с Дьо Сабле. Този път изходът щеше да е различен.
Ал Муалим се огледа, сякаш току-що си спомни, че когато Алтаир заминаваше от Масиаф, беше поел с двама спътници.
— Къде са Малик и Кадар? — попита той.
Втора капка пот рукна по слепоочието на Алтаир.
— Мъртви са.
— Не са — заяви глас зад тях, — не са мъртви.
Ал Муалим и Алтаир се обърнаха към призрака.
6
Малик беше застанал на прага на стаята на Учителя — олюляваше се, беше ранен, изнемощял, целият в кръв. Доскоро белият му плащ беше покрит с мръсотия, особено около лявата ръка, на която изглежда имаше тежка рана и висеше безпомощно отстрани със засъхнала по нея кръв.
Пристъпи навътре, като куцаше. Макар тялото му да беше ранено, духът му си оставаше непокътнат. Очите му горяха от гняв и омраза — омразата бе насочена към Алтаир с такава сила, че другият асасин едва се сдържа да не се отдръпне.
— Аз поне съм все още жив — изръмжа Малик и кръвясалите му очи заблестяха яростно към Алтаир. Дишаше учестено. Оголените му зъби бяха окървавени.
— Ами брат ти? — попита Ал Муалим.
Той поклати глава.
— Няма го вече.
За частица от секундата той сведе очи към каменния под. След това, подтикнат от внезапен прилив на енергия вдигна глава, присви очи и насочи разтреперания си пръст към Алтаир.
— Заради теб го няма вече.
— Робер ме изхвърли от залата. — Извиненията на Алтаир прозвучаха неубедително дори за него — най-вече за него. — Нямаше как да се върна. Нищо не можех да направя…
— Защото не обърна никакво внимание на предупреждението ми — кресна дрезгаво Малик. — Всичко това можеше да бъде избегнато. А брат ми… брат ми все още щеше да е жив. Арогантността ти едва не ни струва днешната победа.
— Едва ли? — намеси се тихо Ал Муалим.
Малик се овладя и кимна, а по устните му се плъзна нещо като усмивка, насочена към Алтаир, докато даваше знак на друг асасин, който пристъпи напред, понесъл кутия върху позлатен поднос.
— Сдобих се с онова, което любимецът ти така и не успя да намери — рече Малик. Гласът му беше напрегнат, той самият едва се държеше на крака, но нищо не бе в състояние да помрачи момента на триумф над Алтаир.