Фахад кимна.
— Доста по-умен си от предшественика си, Алтаир. Повечето от приказките ти са смислени, затова ще ги обмисля, докато се връщаме. Също така ще се опитам да обясня всичко на съпругата си. — Той дръпна юздите и обърна коня. — Успех, асасин — рече той.
— На теб ще ти е нужен повече.
Престъпникът отправи една от редките си усмивки и тръгна. Алтаир се засмя и погледна към цитаделата.
Очакваше го много работа.
58
12 август 1257 година
Оказа се, че сме закъснели с бягството от Масиаф и няма как да се махнем преди пристигането на монголите. А те наближаваха. Затова се подготвихме за заминаване за Константинопол за няколко часа и аз пиша тези думи, докато товарят каруците. Ако Мафео си мисли, че погледите, които ми хвърля, са достатъчни, за да оставя перото и да помогна, значи много греши. Знам, че тези думи ще бъдат от жизненоважно значение за бъдещите асасини, затова трябва да бъдат записани незабавно.
Нападна ни малък отряд, поне така ни казаха, но главните сили на врага не са далече. Междувременно отрядът е решил да се прослави, като атакува с ожесточение стените на селото и бойниците и се оттегля. Не разбирам много от военни действия и слава богу, но ми се струва, че с тези нападения просто изпитват силите ни или по-скоро липсата на такива. Питам се дали Учителят съжалява за решението си да остави цитаделата слаба, като разпусна асасините. Само допреди две години нито един вражески отряд не би доближил замъка, защото стрелците по бойниците щяха да ги ликвидират.
След като отне контрола на Ордена от Абас, първата задача на Алтаир беше да изпрати да донесат дневниците му. Творбите на Учителя щяха да се превърнат в основата, която нямаше да позволи Масиаф да потъне. Под корумпираното управление на Абас бойците вече не разчитаха на стария опит. От Братството на асасините беше останало единствено името. Първата задача на Алтаир беше да възстанови дисциплината. Тренировъчният плац отново си припомни звънтенето на стомана, чуваха се виковете и ругатните на инструкторите. Нито един монгол не би посмял да изпрати отряд.
Само че тъкмо когато братството бе възстановено — и като име, и като слава — Алтаир реши, че базата в Масиаф повече няма да съществува, и свали знамето на асасините. Той си представяше как асасините разпространяват славата на Ордена по цял свят. Трябвало да се смесят с хората, а не да са над тях. Когато синът на Алтаир, Дарим, се върна в Масиаф, повечето асасини бяха заминали, а малкото останали строяха библиотеката на Учителя. Когато бе завършена, Дарим повика нас двамата с брат ми от Константинопол.
Това ни връща към началото на разказа, осемдесет години след като е започнала историята.
— Това не е краят — рече Мафео. Вече не ме чакаше. Трябваше да се видим с Учителя в двора. За последен път минахме през крепостта, за да излезем, водени от верния иконом Муклис.
Когато пристигнахме, си помислих, че този двор е бил свидетел на какво ли не. Тук Алтаир е видял Абас за пръв път, изправил се в тъмата на нощта, разкъсван от болка заради пребития си баща. Тук двамата са се били и станали врагове, тук Алтаир е бил призован пред Ордена от Ал Муалим, тук е загинала Мария, също и Абас.
Асасините щяха да научат всичко, защото той беше повикал и тях. Дарим също беше сред тях, стиснал лъка си, също и младият Малик, и Муклис, който бе застанал до Учителя. Усещах как стомахът ми се свива нервно, как си поемам въздух, а шумът от битката навън ме разсейваше. Изглежда, монголите избраха точно този момент, за да организират поредната атака над замъка, може би усетили, че защитата е твърде слаба.
— Братя — рече Алтаир, когато се изправи пред нас, — времето ни заедно беше кратко, но съм сигурен, че този дневник ще бъде отговорът на всички въпроси, които искате да зададете.
Поех дневника, прехвърлих го от едната в другата ръка, изпълнен със страхопочитание. В него бяха записани мислите на Учителя, най-важното от годините, в които беше изучавал Ябълката.
— Алтаир — рекох аз. Едва намерих сили да говоря. — Това е безценен дар… Grazie.
Алтаир въздъхна, а Муклис пристъпи напред с малка торба, която подаде на Учителя.
— Накъде ще се отправите? — попита Алтаир.
— Засега към Константинопол. Там ще създадем гилдия, преди да се върнем във Венеция.
Той се разсмя:
— Синът ти Марко сигурно няма търпение да чуе разказите на баща си.