— Още е малък за тези разкази. Но един ден и това ще стане — усмихнах се аз.
Той ми подаде торбата и аз усетих, че в нея има тежки предмети.
— Ще те помоля и за една последна услуга, Николо. Вземи ги със себе си и ги пази добре. Ако се налага, ги скрий.
Извих вежди, сякаш молех за разрешението му да отворя чантата, и той кимна. Надникнах вътре, след това бръкнах и извадих камък, един от общо пет. И този в ръката ми, също както и другите, имаше дупка в средата.
— Артефакти? — попитах аз. Запитах се дали това бяха артефактите, които беше открил през годините в Аламут.
— Може и така да се каже — отвърна Учителят. — Те са ключове, всеки един от тях носи послание.
— От кого е това послание?
— Де да знаех — отвърна Алтаир.
Един асасин влезе запъхтяно в двора и заговори с Дарим, който пристъпи напред.
— Татко, предните отряди на монголите са пробили. Селото е превзето.
Алтаир кимна.
— Николо, Мафео, синът ми ще ви преведе през боя. Щом стигнете в долината, вървете през нея до едно малко селце. Там ще ви чакат коне и провизии. Бъдете здрави и стойте нащрек.
— И ти, Учителю. Пази се.
Той се усмихна.
— Разбира се.
След тези думи Учителя ни остави и даде заповедите си на асасините. Докато прехвърлях торбата със странните камъни през рамо и притиснах безценния дневник към гърдите си, се запитах дали ще го видим отново. От онзи ден помня убитите, крясъците, звънтенето на стомана, докато бързахме към една от къщите, където се свих, за да надраскам тези думи, въпреки че навън бушуваше битка. Можех само да се моля да успеем да избягаме невредими.
Незнайно защо бях убеден, че ще стане. Имам пълно доверие на асасините. Надявам се само да оправдая доверието на Алтаир. Само времето ще покаже.
1 януари 1258 година
Първият ден на новата година. Чувствата ми са смесени, докато бърша праха от корицата на дневника си и отгръщам на празна страница, без да съм сигурен дали това е ново начало или послеслов към досегашния разказ. Нека читателят реши.
От първата новина, която трябва да съобщя, ми се свива сърцето. Изгубихме дневника. Същият дневник, който ни даде Алтаир в деня на заминаването ни, който ни повери, се намира в ръцете на врага. Вечно ще ме измъчва моментът, в която лежах окървавен и разплакан в пясъка и наблюдавах как копитата на конете на нападащите монголи профучават покрай нас, след като един от тях сряза дръжката на кожената торба, в която бях прибрал дневника. Бяхме на два дни път от Масиаф, в пълна безопасност — поне така си мислехме — когато ни нападнаха.
Двамата с Мафео едва се спасихме и се утешавахме, че сме имали възможност да прекараме известно време с Учителя, да научим много за онова, което е описал в дневника си, и сме се научили да търсим знания и да извличаме най-ценното от тях. Решихме в най-скоро време да тръгнем на изток и да си върнем дневника (което за съжаление отлагаше завръщането ми във Венеция, за да видя сина си Марко), но преди това трябваше да свършим някои неотложни дела в Константинопол. Чакаха ни поне две години работа, която щеше да ни се стори още по-трудна без записаното в дневника. Независимо от това ние решихме, че дори да сме изгубили дневника, сърцата и душите ни са предани на асасините и ще приложим всички натрупани знания. Избрахме място за търговската си дейност на северозапад от „Света София“, където ще предлагаме най-висококачествени стоки (разбира се!). Междувременно ще започнем да популяризираме кредото на асасините, точно както бе замислено.
Ще сложим началото и на нова гилдия и ще решим къде да скрием петте камъка, които ни даде Алтаир. Ключовете. Беше казал или да ги пазим добре, или да ги скрием. След преживяното с монголите, решихме да скрием ключовете, затова ги сложихме на тайни места в Константинопол. Днес предстои да скрием последния, така че когато четете тези редове, и петте ще бъдат на сигурно място, в безопасност от тамплиерите, а бъдещите поколения асасини ще могат да ги открият.
Които и да са те.
Епилог
На палубата над него асасинът чу суматохата, познатото топуркане на крака, което известява приближаването към сушата. Членовете на екипажа заемаха местата си, хващаха се за въжетата, заслоняваха очи, за да се вгледат в далечината към трепкащите светлини на пристанището в очакване на нови приключения.