Алтаир усети как светът се отдръпва от него, докато асасинът поставяше подноса върху бюрото на Ал Муалим. По кутията бяха изписани древни руни и около нея имаше нещо — аура. Вътре със сигурност беше скрито съкровището. Нямаше какво друго да е. Това беше съкровището, което той не успя да донесе.
Здравото око на Ал Муалим блестеше широко отворено. Устните му бяха разтворени, езикът се плъзгаше по устните. Беше като омагьосан от кутията и мисълта какво се крие в нея. Неочаквано отвън се разнесе шум. Прозвучаха писъци. Чу се тропотът на бягащи крака. Долетя познатото звънтене на мечове.
— Както изглежда съм се върнал с нещо повече от съкровище — отбеляза Малик, когато един вестоносец нахлу в стаята, напълно забравил за протокола, докато обясняваше задъхано.
— Учителю, нападат ни. Робер дьо Сабле обсади село Масиаф.
Ал Муалим се изтръгна от магията, готов да се изправи срещу Дьо Сабле.
— Битка иска значи? Добре. Ще я получи. Върви. Уведоми другите. Крепостта трябва да бъде подготвена.
Насочи вниманието си към Алтаир и очите му заблестяха.
— Що се отнася до теб, Алтаир, разговорът ни ще почака. Върви в селото. Унищожи нашествениците. Прогони ги от дома ни.
— Ще бъде сторено — обеща той, изпитвайки облекчение от обрата на събитията. Само не можеше да си обясни защо предпочиташе нападението над селото пред унижението. Беше се опозорил в Йерусалим. Сега беше шансът му да възвърне достойнството си.
Скочи от площадката зад покоите на Учителя върху гладкия каменен под и се втурна към кулата. Докато тичаше през тренировъчния плац, за да изскочи през главната порта, се питаше дали ако падне в битката, ще си осигури желаното бягство. Щеше ли смъртта му да бъде каквато си я представяше? Щеше ли да посрещне благородно и смело края?
Щеше ли това да бъде достатъчно, за да постигне опрощение?
Изтегли меча. Шумът от битката звучеше по-наблизо. Забеляза, че асасините и тамплиерите се бият на хълма пред замъка, докато селяните в ниското са се пръснали под напора на прииждащите сили и наоколо е осеяно с тела.
В следващия миг го нападнаха. Един тамплиер се спусна към него с ръмжене и Алтаир се изви, остави инстинктите си да го поведат и вдигна меча, за да посрещне християнина, който му се нахвърли бързо и ожесточено, а двуострият меч нанасяше удар след удар върху неговия. Алтаир обаче се беше стегнал, стъпил здраво, широко разкрачен. Стойката му беше съвършена и нападението на тамплиера почти не го накара да помръдне от мястото си. Той отби чуждия меч, като използва значителната тежест на двуострия срещу рицаря, който размаха безпомощно ръце, когато Алтаир издебна подходящ момент и заби своето оръжие в корема на нападателя.
Тамплиерът му се беше нахвърлил, убеден, че ще го срази със същата лекота, с която беше посичал селяните. Очевидно грешеше. Стоманеното острие все още беше забито в него, когато той закашля кръв, а пък Алтаир изтегли меча нагоре и разполови тялото му. Воинът се срути на земята и вътрешностите му се провлачиха в прахта.
Сега вече Алтаир се биеше с неприкрита злоба, вложи цялото си чувство на безсилие в ударите на меча, сякаш можеше да плати за престъпленията си с кръвта на враговете. Следващият тамплиер замахваше с меча, опитваше се да окаже отпор, докато Алтаир го изтласкваше назад и той мигновено зае отбранителна поза, така че, докато парираше ударите, вече хленчеше в очакване на смъртта.
Алтаир нанесе подвеждащ удар, изви се и мечът му се плъзна по гърлото на християнина, то зейна и оттам бликна кръв по облеклото му, която го обагри в червено, също като кръста на гърдите. Той се отпусна на колене, след това се олюля напред и в същия миг нов войник се нахвърли върху Алтаир с вдигнат меч, заблестял на слънцето. Той отстъпи настрани и заби стоманата дълбоко в гърба на нападателя, така че за секунда цялото му тяло се напрегна, а острието щръкна отпред на гърдите, устата му се отвори в безмълвен писък, докато Алтаир го полагаше на земята и освобождаваше меча си.
Двама тамплиери го нападнаха едновременно, очевидно преценили, че заедно ще успеят да го повалят. Не бяха взели под внимание гнева му. Той не се биеше с обичайното си хладнокръвие, а с плам, с яростта на воин, който нехаеше за собствения си живот1. Това го превръщаше в най-опасния боец.
Около него се търкаляха труповете на селяни, посечени от нападащите тамплиери и гневът му лумна, а ударите на меча станаха още по-яростни. Посече още двама и ги остави да се гърчат в прахта. Заприиждаха все повече тамплиери и селяните и асасините хукнаха по склона. Алтаир забеляза, че Абас им дава заповед да се върнат в замъка.