— Напред към езическата крепост — изрева в отговор един рицар. Тичаше нагоре по хълма към Алтаир и размаха меча си, за да посече една жена. — Да пренесем битката при асасините…
Алтаир заби камата си в гърлото на християнина и последните му думи се удавиха в гъргорене.
Зад побягналите селяни и асасини прииждаха нови попълнения на тамплиери и Алтаир се поколеба на склона, запита се дали не е настъпил моментът да даде отпор, да умре, за да защити хората си и да избяга от тъмницата и срама, които го грозяха.
Не. Беше му добре известно, че нямаше никаква чест в смъртта, затова се присъедини към онези, които се оттегляха към крепостта, и пристигна тъкмо когато затваряха портата. Обърна се за последно към сцената на клането; красотата на Масиаф беше съсипана от окървавените трупове на селяни, войници и асасини.
Огледа се. Плащът му беше оплискан с кръвта на тамплиерите, но той самият беше незасегнат.
— Алтаир! — викът прониза мислите му. Беше Рауф. — Ела.
Обърна се уморено.
— Къде отиваме?
— Подготвили сме изненада за гостите. Просто прави като мен. Скоро ще стане ясно… — Той сочеше високите укрепления на крепостта. Алтаир прибра меча и го последва по стълбите към кулата, където се бяха събрали водачите на асасините, сред които зърна и Ал Муалим. Докато вървеше, погледна Учителя, който не му обърна никакво внимание, стиснал уста. Тогава Рауф посочи една от трите дървени платформи, които стърчаха във въздуха и го призоваваха да заеме мястото си на тях. Пое си дълбоко дъх, преди да се качи внимателно на ръба.
Застана високо над Масиаф и погледна към долината. Усети течението около себе си; плащът му изплющя на вятъра и той видя ята птици, които се носеха и гмуркаха в топли участъци. Височината го замая, но красотата го остави без дъх; близките полегати хълмове, обгърнати в тучна зеленина, проблясващите води на реката, телата, които сега приличаха на точици по склона.
И тамплиерите.
Нахлуващата армия се беше събрала на височината пред наблюдателната кула, близо до портата на крепостта. Предвождаше ги Робер дьо Сабле. Той пристъпи напред и вдигна поглед към укрепленията, където бяха накацали асасините, и се провикна към Ал Муалим:
— Еретик! Върни онова, което ми открадна.
Съкровището. Алтаир си припомни кутията на бюрото на Ал Муалим. От нея сякаш се излъчваше светлина…
— Не е твоя, Робер — отвърна Учителя и гласът му се разнесе над долината. — Върви си оттук, преди войската ти съвсем да оредее.
— Играеш опасна игра — отвърна Дьо Сабле.
— Уверявам те, че не играя никаква игра.
— Така да бъде — долетя отговорът.
Нещо в тона му накара Алтаир да застане нащрек. Както можеше да се очаква, Дьо Сабле се обърна към един от хората си:
— Доведете заложника.
Извлякоха асасина от редиците си. Беше вързан, със запушена уста и се дърпаше и извиваше, докато го теглеха напред. Приглушените му викове достигнаха до мястото на платформата, на което беше застанал Алтаир.
След това, без да се церемони, Сабле кимна на застаналия наблизо войник. Той стисна косата на асасина и изтегли главата му назад, така че да оголи гърлото, и го преряза с един замах, а след това пусна тялото на тревата.
Асасините, които наблюдаваха сцената, останаха неподвижни.
Дьо Сабле пристъпи към тялото и стъпи с единия крак върху гърба на умиращия, скръстил победоносно ръце на гърдите като гладиатор. Сред асасините се понесе отвратен шепот, когато той се провикна към Ал Муалим:
— Селото ти е разрушено, а запасите от храна едва ли ще изтраят вечно. Колко време ще мине, преди крепостта да започне да се пропуква отвътре? Ще останат ли дисциплинирани хората ти, когато кладенците пресъхнат и не остане и залък? — Дори не се опитваше да прикрие задоволството си.
Отговорът на Ал Муалим беше съвсем спокоен:
— Моите хора не се страхуват от смъртта, Робер. Те я посрещат с отворени обятия, а също и наградите, които носи със себе си.
— Добре — провикна се Дьо Сабле. — Тогава ще получат смърт.
Той, разбира се, беше прав. Тамплиерите можеха да обсадят Масиаф и да попречат на асасините да се запасяват с провизии. Колко време щяха да издържат, преди да изнемощеят дотолкова, че Дьо Сабле да ги сломи? Две седмици ли? Може би месец? Алтаир се надяваше, че планът, замислен от Ал Муалим, няма да позволи да се случи подобно нещо.