Тогава видя група учени и се усмихна. Салах Ал’дин поощряваше учените мъже да посещават Дамаск, за да се учат в града — беше пълно с мектеби, мюсюлмански учители — и те се радваха на специални привилегии, дори им беше позволено да обикалят без ограничения. Той пристъпи към групата, придаде си най-благото изражение и заедно с тях се промъкна покрай стражите. Загърби пустинята и влезе в града.
По улиците вървеше с наведена глава, движеше се бързо, но изключително предпазливо, докато не стигна до едно минаре. Бързо се огледа, преди да скочи на перваза на прозорец, след което се изтегли нависоко по многобройните дупчици в напечения от слънцето камък. Откри, че старите умения не се забравят, макар че не се движеше нито толкова бързо, нито толкова уверено като преди. Важното бе, че се връщаха. Не, по-скоро се разбуждаха за нов живот. С тях бе и познатото чувство на възторг и опиянение.
Когато се изкатери до самия връх на минарето, приклекна. Беше като хищна птица, кацнала високо над града, докато плъзгаше поглед към заоблените куполи на джамиите и заострените минарета, които се издигаха над покривите. Видя пазари, дворове и светилища, също и кулата, която бележеше местонахождението на местното Братство.
Отново усети познатия възторг. Беше забравил колко красиви изглеждат градовете от тази височина. Беше забравил усещането да се оглежда от най-високото място в града. В момента се чувстваше свободен.
Ал Муалим се оказа прав. От години мишените на Алтаир бяха определени и набелязани. Казваха му кога и къде да отиде, задачата му беше да убие, нищо повече. Не бе осъзнавал, че му липсва тръпката да бъде асасин без кръвопролития и смърт, да се вгледа в себе си.
Остана свит още малко, докато оглеждаше тесните улички. Призоваха гражданите за молитва и тълпите се събраха. Той оглеждаше навеси и покриви, търсеше подходящо меко място, на което да се приземи, и тогава забеляза каруцата със сено. Впи очи в нея, пое си дълбоко дъх, изправи се, почувства лекия ветрец. След това направи крачка напред и се гмурна грациозно към целта си. Не беше толкова меко, колкото очакваше, но поне беше много по-сигурно, отколкото да рискува, като се стовари върху някоя площадка или излинял навес, който можеше да се скъса и той да пропадне върху сергията отдолу. Ослуша се, изчака улицата да утихне, след това слезе от каруцата и пое към Братството.
Влезе през покрива, спусна се в сенчестото антре, където ромолеше чешма, а зеленината заглушаваше външните шумове. Сякаш се пренесе в нов свят. Стегна се и влезе вътре.
Водачът се беше разположил зад писалище и стана веднага, щом асасинът влезе.
— Алтаир. Радвам се, че дойде. При това невредим.
— И аз се радвам да те видя, приятелю. — Той погледна мъжа и не одобри онова, което виждаше. Първо, мъжът му се стори нагъл тип, който говореше иронично. Нямаше съмнение, че бе уведомен за скорошните… трудности — създадени от госта, и по вида му личеше, че щеше да се възползва максимално от властта, с която разполага.
Точно както Алтаир предполагаше, той изрече подигравателно следващите думи:
— Много съжалявам за сполетелите те беди.
— Не ги мисли.
По лицето на другия се изписа престорена загриженост.
— По-рано идваха неколцина от братята ти…
Така значи. Ето как беше научил.
— Да беше чул какви ги говореха — продължи небрежно местният водач. — Сигурен съм, че щеше да ги посечеш на място.
— Всичко е наред — отвърна Алтаир.
Мъжът се ухили.
— Ти никога не си бил последовател на кредото, нали?
— Това ли е всичко? — Прииска му се да заличи с удар наглата кучешка усмивка. Или това, или да извади камата и да направи мазната му усмивка още по-широка…
— Извинявай — рече водачът и се изчерви, — понякога се самозабравям. Какво те води в Дамаск? — Поизпъна гръб и най-сетне си спомни как подобава да се държи.
— Някой си Тамир — отвърна Алтаир. — Ал Муалим не одобрява деянията му и задачата ми е да поставя край на тази работа. Ще ми кажеш ли къде да го намеря?
— Сам ще трябва да си го намериш.
Той се наежи.
— Но тази работа е най-подходяща за… — Замълча, припомнил си заповедите на Ал Муалим. Трябваше отново да стане ученик. Налагаше се сам да проследи жертвата и да я открие. Сам трябваше да извърши убийството. Кимна и прие задачата.