Другият продължи:
— Претърси града. Разбери какво планира Тамир и къде работи. Подготовката е предпоставка за победата.
— Добре, но ти какво можеш да ми кажеш за него? — попита Алтаир.
— Търговец е на черния пазар, така че обиколи търговската махала.
— Сигурно искаш да се върна, когато приключа.
— Да, върни се. Ще ти дам маркера на Ал Муалим, а ти ще ни предоставиш живота на Тамир.
— Както наредиш.
Доволен да се махне от това смешно подобие на братство, Алтаир се покатери на покривите. Отново вдъхна мириса на града, когато спря, за да огледа тесните сокаци. Лек ветрец прошумоля сред навесите. На сергия с лъскави маслени лампи, се бяха скупчили жени, бъбреха шумно, а недалеч от тях двама мъже се караха. Алтаир не можеше да чуе нищо друго над тези гласове.
Насочи вниманието си към отсрещната сграда, след това отново към покривите. Оттук се вижда се джамията на Омеядите и градините на юг, но онова, което трябваше да набележи, беше…
Видя го, видя огромния открит пазар „Ал-Силаах“, където според местния водач, можеше да започне да разучава полезни неща за Тамир. Водачът знаеше повече, отколкото разкри, разбира се, но очевидно бе получил изрично нареждане да не казва нищо на Алтаир. Вече бе разбрал какво става. „Ученикът“ трябваше да събере знания по трудния начин.
Той отстъпи две крачки, изтръска напрежението от ръцете си, пое си дълбоко дъх, след това скочи.
Щом се озова в безопасност от другата страна, остана приклекнал за момент, заслушан в бъбренето, което долиташе откъм сокака. Проследи с поглед група стражи, повели катър, впрегнат в каручка, която скрибуцаше под тежестта на натрупаните бъчви.
— Сторете път — подвикваха стражите и разблъскваха гражданите от пътя си. — Направете път за доставката за двореца на везира. Негово превъзходителство Абу’л Нукод ще организира поредното си празненство.
Онези, които бяха блъснати, извърнаха смръщените си лица.
Алтаир наблюдаваше как войниците го подминават. Чу името Абу’л Нукод, когото наричаха краля на търговците на Дамаск. Бъчвите. Може и да грешеше, но в тях изглежда имаше вино.
Нищо. Алтаир си имаше работа другаде. Изправи се и затича, почти не спря, преди да прескочи на следващата сграда, след това на следващата и при всеки нов скок усещаше все по-мощен прилив на сила. Ето че отново вършеше онова, в което го биваше.
Гледан отгоре, откритият пазар приличаше на грубо разровена дупка, направена в покривите, така че всеки да можеше да го намери лесно. Най-голямото тържище в Дамаск се намираше в самия център на бедняшката махала в североизточната част, закътан от всички страни от сгради от кал и дърво — завалеше ли, Дамаск се превръщаше в тресавище — и наоколо се виждаха разпилени каруци, сергии и маси на търговци. Сладки аромати се понесоха към Алтаир — парфюми и масла, подправки и сладкиши. Пръснатите наоколо клиенти и търговци на едро и дребно разговаряха или се промъкваха бързо през тълпата. Гражданите или си хортуваха или бързаха нанякъде. Нямаше средно положение, не и тук. Той остана да ги наблюдава известно време, след това слезе от покрива, смеси се с тълпата и започна да се ослушва.
Интересуваше го само едно име.
Тамир.
Тримата търговци бяха сгушени в сянката и разговаряха тихо, но ръкомахаха буйно. Тъкмо те бяха изрекли името и Алтаир се присламчи към тях, обърна гръб и същевременно в главата му зазвучаха съветите на Ал Муалим: „Никога не срещай погледите им, задължително си намирай занимание, запази спокойствие.“
— Свикал е нова среща — чу Алтаир, но така и не успя да разбере кой от търговците говори. За кого ли ставаше въпрос? Сигурно за Тамир. Алтаир се заслуша и запомни мястото на срещата.
— Какво ли ще бъде този път? Някое ново предупреждение или нова екзекуция?
— Не, сигурно иска да ни възложи някоя работа.
— Което означава, че няма да ни плати.
— Обърна гръб той на принципите на търговската гилдия. Вече прави каквото си иска…
Заговориха за крупна сделка — най-голямата, която някога били правили — подхвърли тихо единия — след това неочаквано млъкнаха. Близо до тях оратор с късо подстригана черна брада беше заел мястото си и сега зяпаше търговците с тъмните си, премрежени очи. Страховити очи.
Алтаир го погледна изпод качулката. Тримата мъже бяха пребледнели. Единият започна да рови пръстта със сандала си, другите двама се изнизаха нанякъде, сякаш най-неочаквано си бяха спомнили, че ги чака важна задача. Срещата им беше приключила.