Ораторът вероятно беше от хората на Тамир. Очевидно мошеникът владееше и черния пазар, и околните сокаци. Алтаир се присламчи към мъжа, когато той заговори и започна да разпалва интереса на публиката.
— Никой не познава Тамир по-добре от мен — заяви високо той. — Приближете се. Чуйте разказа ми за търговеца принц, който нямал равен…
Алтаир искаше да чуе точно такава история. Пристъпи по-близо и се престори на любопитен минувач. Пазарът се завихри около него.
— Беше тъкмо преди битката за Хатин — продължи разказвачът. — Сарацините бяха останали без храна, имаха отчаяна нужда от нови провизии. Само че отникъде не идваше и лъч надежда. В онези дни Тамир прекарваше керван между Дамаск и Йерусалим. В последно време обаче търговията не вървеше. Като че ли в Йерусалим никой не искаше стоката му: плодове и зеленчуци от близките ферми. Затова той си замина, пое на север и не спираше да се пита какво ще прави със стоката. Скоро щеше да се развали. Това можеше да се превърне в края на историята на горкичкия човек, а също и на живота му… Съдбата обаче бе решила друго.
Докато Тамир пътуваше с кервана на север, се натъкна на сарацински военачалник и прегладнелите му хора. Щастлива среща и за двете страни — всеки имал онова, което другият искал.
И така, той дал на хората храната си. Когато битката приключила, военачалникът на сарацините се погрижил търговецът да получи огромна награда.
Някои разправят, че ако не бил Тамир, хората на Салах Ал’дин щели да се вдигнат срещу него. По всичко изглежда, че спечелил битката благодарение на този човек… — завърши разказвачът.
Слушателите се разотидоха. Мъжът се усмихваше, докато слизаше от камъка, на който беше стъпил, след което тръгна през пазара. По всяка вероятност щеше да си потърси друг камък, на който да се качи и да разкаже пред нови слушатели същата история за подвига на Тамир. Алтаир го последва на безопасно разстояние и отново чу думите на наставника си: „Оставяй препятствия между себе си мишената. Никога не бива да те вижда, ако случайно се извърне назад.“
Доставяше му огромно удоволствие да усеща чувствата, които тези знания събуждаха у него. Приятно му беше да се изключи за околния шум и да насочи цялото си внимание към набелязания. След това рязко спря. Ораторът пред него се блъсна в жена, понесла ваза, която се счупи. Тя започна да се разправя с него, протегна ръка и поиска той да я плати, но чернобрадият сви непреклонно устни и замахна с ръка, за да я удари. Алтаир усети как се напряга, но тя се сви, той й се присмя, отпусна ръка и продължи по пътя си, като изрита парчетата от счупената ваза. Алтаир продължи напред, подмина жената, която беше коленичила в пясъка разплакана. Кълнеше и се опитваше да събере парчетата.
Ораторът зави по една улица и Алтаир го последва. Бяха влезли в тесен, почти безлюден сокак, притиснати и от двете страни от тъмни, кирпичени стени. Сигурно това беше пряк път до следващата сергия. Алтаир погледна назад, след това направи няколко бързи крачки напред, стисна оратора за рамото, завъртя го към себе си и заби върховете на пръстите си под ребрата му.
Ораторът се преви, олюля се и се опита да си поеме въздух, докато отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Алтаир се озърна, за да се увери, че няма свидетели, след това пристъпи напред, завъртя се и ритна оратора в гърлото.
Човекът падна тежко, робата му се усука около краката. Ръцете му се стрелнаха към шията и той се претърколи в прахта. Асасинът се усмихна и продължи напред. „Спокойно“ — помисли си той. Беше прекалено…
Ораторът се стрелна бърз като кобра. Скочи, кракът му се стрелна напред и уцели Алтаир в гърдите. Изненаданият асасин се олюля назад тъкмо когато другият пристъпи напред със стиснати устни и свити юмруци. Очите му блестяха, той усети, че е извадил Алтаир от равновесие, когато асасинът отскочи, за да избегне удар, който се оказа подвеждащ и в следващия миг ораторът стовари юмрук в челюстта му.
Алтаир едва не падна, усети вкуса на кръв и се прокле. Беше подценил противника. Типична грешка за ученик. Ораторът се огледа трескаво, сякаш търсеше най-подходящия път за бягство. Алтаир заличи изражението на болка, изписало се по лицето му, и пристъпи напред, вдигнал високо юмруци, и нанесе удар в слепоочието на оратора, преди другият да успее да се отдръпне. Известно време двамата си разменяха удари. Ораторът беше по-дребен и по-бърз и стовари следващия си удар в носа на Алтаир. Асасинът се олюля и мигна бързо, за да прогони бликналите сълзи, които му пречеха да вижда ясно. Щом предвкуси победата, другият пристъпи напред и размаха юмруци. Алтаир отстъпи настрани, приведе се ниско и го ритна в краката, така че той изгуби равновесие и се строполи в пясъка, а дъхът му излезе със свистене, когато тупна по гръб. Алтаир се завъртя, сниши се и стовари коляно право в слабините на противника си. С удоволствие чу как той извика от болка. Раменете на Алтаир се вдигаха и отпускаха тежко, докато се съвземаше. Ораторът се гърчеше беззвучно в прахта, отворил широко уста в безмълвен писък, притиснал и двете си ръце към слабините. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, Алтаир коленичи и приближи лице до неговото.