Започнаха преговори между Салах Ал’дин и Ричард за освобождаването на заложниците, но бяха провалени от разногласията между Ричард и французина Конрад дьо Монферат, който не пожела да предаде заложниците.
Конрад се беше върнал в Тир; Ричард бе на път за Яфа, където войската му щеше да се срещне с войската на Салах Ал’дин. Братът на Конрад, Уилям, остана да командва.
Уилям дьо Монферат се бе разпоредил мюсюлманските заложници да бъдат убити и почти три хиляди бяха обезглавени.
И така Алтаир започна проучването в град, който все още носеше белезите на новата си история: обсада, болест, глад, жестокост и кръвопролитие. Гражданите познаваха добре страданието, в очите им беше стаена мъка, раменете им тежаха от бремето на тъгата. В бедняшките квартали се натъкна на най-ужасното страдание. Тела, увити в муселин, бяха подредени отстрани на улиците, а пиянството и насилието властваха по пристанищата. Единственото място в града, където не се носеше задушливата воня на отчаяние, беше в квартала „Шаин“, където се бяха настанили кръстоносците — където се намираха цитаделата на Ричард и покоите на Уилям. Оттам кръстоносците провъзгласиха Акра за столица на кралство Йерусалим и започнаха да трупат запаси, преди Ричард да поеме на поход към Яфа и да остави Уилям да се разпорежда вместо него. Досега господството му само влоши положението в града. Алтаир се нагледа на какво ли не, докато крачеше по улиците. Най-добре щеше да бъде час по-скоро да приключи с проучването си и да открие местното Братство. Тукашният водач, Джабал, седеше и гукаше нежно на гълъба в ръката си. Вдигна поглед, когато Алтаир влезе в стаята.
— А, Алтаир — започна любезно той. — Едно птиченце ми каза, че ще ме посетиш.
Усмихна се на шегата си, след това разтвори длан и пусна гълъба. Птицата подхвръкна на плота и запристъпва като пернат страж. Джабал го наблюдаваше развеселен, след това се настани удобно и погледна госта.
— И кой е нещастникът, когото Ал Муалим е избрал да усети остротата на меча ти, Алтаир? — попита.
— Ал Муалим нареди да екзекутирам Гарние дьо Наплуз.
Джабал трепна.
— Великият магистър на рицарите хоспиталиери?
Алтаир кимна.
— Точно така. Вече реших кога и къде ще нанеса удара си.
— Сподели с мен — помоли впечатленият Джабал.
Той започна:
— Живее и работи в болницата на ордена, на северозапад оттук. Според слуховете зад стените се вършат чудовищни неща.
Докато Алтаир му разказваше какво знае, мъжът кимаше замислено, обмисляше чутото и най-сетне попита:
— Какъв е планът ти?
— През повечето време Гарние стои затворен в покоите си в болницата, въпреки че понякога излиза, за да обиколи пациентите си. Ще ударя по време на някоя от тези обиколки.
— Виждам, че си обмислил всичко. Действай. — След тези думи той му подаде маркера на Ал Муалим. — Заличи това петно от Акра, Алтаир. Може би това ще ти помогне да изчистиш своето.
Алтаир взе маркера и погледна злобно Джабал — нима всички асасини знаеха за срама му? — след това излезе, придвижи се по покривите, докато най-сетне зърна болницата. Там спря, пое си дъх, съсредоточи се и погледна към нея.
Алтаир беше поднесъл на Джабал съкратена версия на онова, което беше открил, и скри изгарящото чувство на отвращение от водача на местното Братство. Беше научил, че Дьо Наплуз е Велик магистър от Ордена на рицарите хоспиталиери. Базата на създадения в Йерусалим орден — целта беше да се грижат за болните пилигрими — се намираше в един от най-мизерните квартали на Акра.
Там според онова, което беше научил Алтаир, Дьо Наплуз се занимаваше с всичко друго, но не и да осигурява помощ.
В района на хоспиталиерите той подслуша двама от членовете на ордена, докато обсъждаха как Великият магистър отпращал обикновените граждани от болницата и поради това хората били готови да се вдигнат на бунт. Единият каза, че се страхувал, да не би да се повтори скандалът от Тир.
— Какъв скандал? — попита приятелят му.