Мъжът се приведе напред и зашушна, а Алтаир трябваше да наостри уши.
— Веднъж Гарние нарече града свой дом — подчерта човекът, — но беше пратен в изгнание. Разправят, че правел експерименти с гражданите.
Приятелят му го погледна недоумяващо.
— Какви експерименти?
— Не знам подробности, но ме е страх, че… Може пак да е започнал. Сигурно затова се затваря в крепостта на хоспиталиерите.
По-късно Алтаир прочете свитък, който задигна от сътрудник на Дьо Наплуз. Прочете, че хоспиталиерът няма намерение да лекува пациентите си. Щом имал на разположение пациенти от Йерусалим, той провеждал опити — за неизвестен магистър — които имали за цел да предизвикат определено състояние при пациентите. А Тамир — от съвсем скоро мъртвият Тамир — доставял необходимото за операцията.
Една фраза от писмото привлече погледа му. „Трябва да си върнем отнетото“. Какво ли означаваше? Докато обмисляше прочетеното, той продължи да проучва. Великият магистър беше позволил „луди“ да се разхождат из болницата. Откри по кое време лъконосците по пасажите над сградата напускаха постовете си. Научи, че Дьо Наплуз обича да прави обиколките си без охрана и че единствено монаси се допускат по пасажите.
След като вече разполагаше с цялата информация, от която се нуждаеше, той посети Джабал, за да вземе маркера на Ал Муалим.
12
Обикаляше отвън сградата непосредствено до крепостта на хоспиталиерите. Както очакваше, имаше пазач лъконосец и Алтаир остана да наблюдава как крачи по пасажа и от време на време поглежда към вътрешния двор, но през повечето време наблюдаваше покривите. Алтаир вдигна очи към слънцето. Приблизително по това време, помисли си той и се усмихна вътрешно, лъконосецът щеше да се отправи към стълбата и да се спусне долу.
Алтаир се сниши. Скочи от покрива на пасажа и тихо се прокрадна напред, така че да надникне през ръба към двора отдолу. В средата се виждаше кладенец от сив, безличен камък, друго нямаше, за разлика от останалите пищно украсени сгради из Акра. Зърна неколцина стражи в подплатените черни одежди на рицарите хоспиталиери с бял кръст на гърдите и група монаси. Сред тях се лутаха хора — приличаха на пациенти — боси, без ризи. Горките нещастници се въртяха безцелно с празни изражения и стъклени погледи.
Алтаир се намръщи. Дори докато пасажът беше неохраняем, нямаше начин да се спусне незабелязано в двора. Прокрадна се към стената непосредствено до входа на болницата и надникна към улицата. На избелелия от слънцето каменен паваж се бяха скупчили болни и семействата им и молеха пазачите да ги пуснат вътре. Безмозъчни идиоти залитаха сред тълпата, протягаха ръце нагоре, крещяха неразбираеми слова и ругатни.
Тогава Алтаир ги видя — усмихна се — групата учени. Вървяха през тълпата, сякаш около тях нямаше никого, слепи и глухи за страданията и гълчавата. Изглежда се бяха упътили към болницата. Алтаир се възползва от суматохата, спусна се незабелязано на улицата, смеси се с учените и наведе глава, съсредоточи се и тръгна редом с тях. На няколко пъти рискува да вдигне поглед, за да провери накъде вървят, докато се оказа, че както бе предполагал, те се бяха насочили към болницата и застаналите отстрани стражи ги пропуснаха безпроблемно.
Алтаир сбърчи нос. По улиците се разнасяха типичните градски миризми на печива, парфюми и подправки, докато тук се стелеше воня на страдание, смърт и човешки екскременти. Незнайно откъде — през две затворени врати — долетяха мъчителни викове, последвани от тихи стенания. Той реши, че това е централната част на болницата. Разбра, че е прав, когато вратите неочаквано се отвориха и един пациент изскочи в двора.
— Не! Помощ! Помогнете ми! — изпищя той. Лицето му беше разкривено от страх. — Помогнете ми, моля ви! Трябва да ми помогнете!
След него излезе страж. Наблюдаваше мързеливо, сякаш мускулите на клепачите му бяха прерязани. Затича след беглеца и го хвана. След това с помощта на друг страж започна да го удря и да го рита, докато виковете на лудия не утихнаха и той не падна на колене.
Алтаир наблюдаваше. Усети как челюстта му се стяга, сви юмруци, докато стражата пребиваше човека, а другите пациенти се юрнаха към тях, за да виждат по-добре представлението, наблюдаваше как по лицата им се изписа някакво подобие на интерес, докато се олюляваха.
— Милост! — изписка лудият. — Моля за пощада. Стига!
Млъкна. Болката му бе забравена в мига, в който вратата на болницата се отвори и на прага застана мъж, който можеше да бъде единствено Гарние дьо Наплуз.