Оказа се по-нисък, отколкото очакваше Алтаир. Нямаше брада, бялата му коса беше късо подстригана, очите му бяха хлътнали, жестоки, увисналите ъгълчета на устните му придаваха вид на мъртвец. На ръкава му беше избродиран белият хоспиталиерски кръст, а на врата си носеше разпятие — очевидно онзи господ, на когото се кланяше, го беше изоставил, реши Алтаир. Беше препасал и престилка — мръсна, изпръскана с кръв.
Погледна свъсено лудия проснал се пред него, притиснат от стражите. Единият от стражите вдигна юмрук и удари отново нещастника.
— Достатъчно, дете — разпореди се Дьо Наплуз. — Помолих те да върнеш пациента, не да го убиваш.
Мъжът отпусна юмрук с нежелание, а Дьо Наплуз пристъпи напред, приближи се до лудия, който стенеше и се опитваше да се отдръпне, също като плашливо животно.
Дьо Наплуз се усмихна и грубостта му се стопи на мига.
— Недей така, недей — рече той на лудия почти нежно. — Всичко ще бъде наред. Подай ми ръката си.
Лудият поклати глава.
— Няма… няма! Не ме докосвай. Не ме докосвай отново…
Дьо Наплуз смръщи чело, сякаш обиден от реакцията на човека.
— Отърси се от този страх, иначе няма да мога да ти помогна — рече най-сетне.
— Да ми помогнеш ли? Както помогна на другите ли? Ти им отне душите. Моята не я давам. Не. Няма да ти дам моята. Никога, никога, никога… Моята не я давам, моята не я давам, моята не я давам…
Дьо Наплуз зашлеви лудия.
— Овладей се — изръмжа той. Хлътналите му очи заблестяха и другият отпусна глава. — Да не би да си мислиш, че това ми доставя удоволствие? Да не би да си мислиш, че искам да те нараня? Ти обаче не ми оставяш избор…
Неочаквано лудият се отдръпна от стражите и се опита да хукне към насъбралите.
— Всяка добра дума върви заедно с шамар с опакото на ръката му… — разпищя се той, профуча близо до Алтаир, а двамата стражи хукнаха след него. — Всичко е лъжа и измама. Той няма да се успокои, докато не коленичим пред него, всички до един.
Единият страж го хвана и го повлече обратно при Наплуз, където лудият захленчи под студения поглед на Великия магистър.
— Това не трябваше да го правиш — изрече бавно Дьо Наплуз и се обърна към стража с ленивите очи. — Върни го. Идвам веднага щом се погрижа за другите.
— Не можете да ме държите тук! — продължаваше да крещи лудият. — Пак ще избягам.
Дьо Наплуз се спря.
— Не, няма — отвърна спокойно и нареди на стража: — Счупи му краката. И двата.
Стражът се ухили, когато лудият се опита да се измъкне от хватката му. Последваха два ужасяващи пукота, сякаш някой прекърши сухи съчки, когато едрият рицар счупи първо единия, а след това и другия му крак. Жертвата изпищя и Алтаир усети как пристъпва напред, неспособен да се овладее, кипнал от възмущение и бяс при тази проява на жестокост.
След това моментът изчезна: мъжът изгуби съзнание — несъмнено болката беше прекалено силна и той не успя да я понесе — и двамата стражи го повлякоха нанякъде. Дьо Наплуз го наблюдаваше. Изражението на благо съчувствие се беше върнало на лицето му.
— Много се извинявам, дете — рече почти на себе си, преди да се обърне към тълпата: — Вие нямате ли по-добро занимание? — излая той и погледна навъсено монаси и пациенти, които бавно се разотидоха. Когато Алтаир обръщаше гръб, за да се отдалечи от тях, забеляза, че Дьо Наплуз оглежда внимателно тълпата, сякаш търсеше някой, изпратен да го убие.
„Добре — помисли си Алтаир, когато чу вратата на болницата да се затваря, след като Великият магистър излезе от двора. — Нека се страхува. Нека изпита частица от онова, което причинява на другите.“ Тази мисъл го постопли, докато крачеше редом с учените, които тъкмо влизаха през друга врата. Тя водеше към главното отделение, където сламените рогозки не скриваха вонята на страдания и човешки изпражнения. Алтаир едва сдържа пристъпа на гадене и забеляза, че неколцина от учените притискат крайчеца на робите си към носовете си. Чуваха се стенания и Алтаир видя болнични легла, в които някои стенеха, а други проплакваха от болка. Остана с наведена глава, надникна изпод качулката и забеляза, че Дьо Наплуз приближава към леглото, в което измъчен човечец беше вързан с каиши.
— Как си? — попита Дьо Наплуз.
Разкъсваният от болка пациент изхриптя:
— Какво ми… направи?
— А, да. Болката. Отначало боли, така си е. Това е нищожна цена. След време сам ще се съгласиш, че е така.