Мъжът се опита да вдигне ръка от леглото.
— Ти си… чудовище.
Дьо Наплуз се усмихна снизходително.
— И с по-лоши имена са ме наричали. — Мина покрай дървена клетка, в която беше поставено легло, и надникна към… не, това не беше пациент, осъзна Алтаир. Нещастниците вътре бяха обекти. Те бяха експериментът. Отново усети, че едва удържа гнева си. Огледа се. Повечето стражи се бяха скупчили в другия край на отделението. Също както в двора, неколцина умопомрачени пациенти се клатушкаха напред-назад, видя група монаси, които не изпускаха нито една дума на Дьо Наплуз, но спазваха почтително разстояние и си говореха нещо, докато Великият магистър обикаляше пациентите.
Ако щеше да изпълнява задачата си — а той бе твърдо решен да стори необходимото — трябваше да действа скоро.
В този момент обаче Дьо Наплуз се премести при друго легло и се усмихна на мъжа, който лежеше в него.
— Казаха ми, че вече можеш да ходиш — рече мило. — Впечатлен съм.
Мъжът го погледна объркано.
— Беше… толкова отдавна. Почти бях забравил… как.
Дьо Наплуз остана доволен — много доволен:
— Прекрасно!
— Не… разбирам. Ти защо ми помагаш?
— Защото няма кой друг — отвърна той и продължи.
— Дължа ти живота си — заяви човекът в съседното легло. — На твоите услуги съм. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме освободи.
— Аз ти благодаря, че ми позволи — отвърна лекарят.
Алтаир се поколеба за момент. Да не би да грешеше?
Да не би Дьо Наплуз да не беше чудовище? Секунда по-късно отхвърли съмненията, веднага след като се замисли за лудия и писъците от болка, докато чупеха краката му, за безжизнените пациенти, които обикаляха болницата. Дори да имаше изцерени, те бяха задушени от насилието.
Дьо Наплуз стигна до последното легло в отделението. След няколко секунди щеше да излезе и Алтаир щеше да изпусне шанса си. Асасинът решително се извърна назад: стражите бяха все още в края на помещението. Отдели се от групата учени и пристъпи към Дьо Наплуз, докато Великият магистър стоеше приведен над пациента.
Камата на Алтаир отскочи напред и той я заби, като същевременно се протегна към Дьо Наплуз и задуши вика му, когато хоспиталиерът изви гръб от болка. Почти нежно, асасинът положи тялото на лекаря на пода.
— Освободи се от товара си — прошепна.
Дьо Наплуз примигна и вдигна очи — право към лицето на асасина. В гаснещите му очи нямаше страх. Алтаир забеляза единствено загриженост.
— А… значи вече мога да си почина — рече. — Безбрежният сън ме зове. Преди да затворя очи, искам да знам какво ще стане с чедата ми.
Чеда ли?
— Да не би да говориш за хората, които търпят жестоките ти експерименти? — Алтаир не успя да скрие отвращението си. — Ще бъдат освободени и ще се върнат по домовете си.
Умиращият се разсмя сухо.
— Домове ли каза? Какви домове? В калта и канавките ли? В бордеите, може би? В тъмниците, които им отнехме ли?
— Отвели сте тези хора против волята им.
— Да, незначителната воля, която притежаваха — изхъхри Дьо Наплуз. — Не е възможно да си чак толкова наивен. Да не би да успокояваш разплакано дете единствено защото негодува: „Искам да си поиграя с огъня, татко“.
Ти какво ще му кажеш? „Както искаш?“ Кажи го, но после ти ще носиш вината за изгарянията му.
— Тук не става въпрос за деца — отвърна Алтаир в желанието си да разбере умиращия, — а за зрели мъже и жени.
— Телом, може би. Но не и в умствено отношение. Тъкмо това се опитвах да оправя. Признавам, че без артефакта — който вие откраднахте от мен — прогресът ми е бавен. Но пък още имам билките. Отвари и извлеци. Стражите са добър пример за успеха ми. Бяха напълно луди, преди да ги открия и да ги освободя от тъмницата на ума им. Щом умра, те отново ще полудеят…
— Ти наистина ли вярваш, че им помагаш?
Дьо Наплуз се усмихна и светлината в очите му започна да гасне.
— Не е важно в какво вярвам. Важно е онова, което знам.
Той издъхна. Алтаир отпусна главата му на каменния под, извади перото на Ал Муалим и го потопи в кръв.
— Нека смъртта те дари с покой — промълви.
В същия миг един от застаналите наблизо свещеници извика. Алтаир се отдръпна от тялото и видя, че стражите се насочват към него. Докато вадеха мечовете си, той скочи и затича към далечната врата, която — искрено се надяваше — отвеждаше към двора.