Тя се отвори и той с облекчение видя, че излиза навън.
Никак не се зарадва, когато видя стража с ленивите очи, който изскочи през отворената врата, изтеглил тежкия си меч…
Алтаир извади своя и с камата в една ръка и меча в другата го посрещна. Разнесе се звън на метал. В продължение на секунда двамата бяха наежени един срещу друг, толкова близо, че Алтаир огледа набраздената от белези кожа около очите на рицаря. След това рицарят отскочи настрани и парира удара на Алтаир, приспособи се към движенията му толкова бързо, че той едва успя да реагира. Асасинът отстъпваше с леки, грациозни стъпки в желанието си да увеличи разстоянието между себе си и рицарят, който се оказа много по-добър боец, отколкото бе очаквал. Освен това беше едър мъж. Жилите на врата му бяха изпъкнали, а мускулите — оформени след години на размахване на меча. Алтаир чу пристигането на останалите стражи. Те спряха по сигнал на рицаря.
— Той е мой — изръмжа гигантът.
Беше арогантен, притежаваше прекалена самоувереност. Алтаир се усмихна и се наслади на иронията. След това пристъпи напред и замахна. Рицарят се ухили, отби поредния удар с пъшкане, а Алтаир отскочи наляво и го заобиколи от другата страна — страната на болното му око, слабото му място — и с един замах преряза врата му.
Раната зейна, от нея бликна кръв и стражът се отпусна на колене. Отзад се чу вик на изненада и Алтаир хукна, разблъска групата луди, които се бяха насъбрали, за да гледат, затича през двора, покрай кладенеца, мина под арката и се понесе из улиците на Акра.
Спря и огледа покривите. След това прескочи една сергия, а разгневеният търговец размаха юмрук, докато той прескачаше стената зад него, за да се качи на покривите. Тичаше, скачаше, стараеше се да се отдалечи колкото е възможно повече от кошмарната болница. Потъна сред човешката гмеж, замислен над последните думи на Дьо Наплуз. Думата артефакт не му излизаше от ума. За миг Алтаир се замисли за кутията на бюрото на Ал Муалим, но това беше невъзможно. Каква връзка можеше да има хоспиталиерът с нея?
Ако не ставаше въпрос за нея, то тогава за какво?
13
— Гарние дьо Наплуз е мъртъв — съобщи той на Ал Муалим няколко дни по-късно.
— Отлично — кимна одобрително Учителя. — Не сме се надявали на толкова благоприятен изход.
— Въпреки това… — започна.
— Какво има?
— Лекарят настояваше, че работата му е благородна — обясни Алтаир. — Като се замисля за онези, които уж бяха негови пленници, повечето му бяха благодарни. Не говоря за всички, но за доста от хората, затова се замислих… Как е успял да превърне враговете си в приятели?
Ал Муалим се изсмя.
— Водачите винаги намират начини да накарат другите да им се подчиняват. Нали затова са водачи. Когато думите не достигат, те намират други начини. Когато и другите начини не помогнат, прибягват до по-елементарни хитрости: подкупи, заплахи и други номера. Има растения, Алтаир — билки от далечни страни — от които човек губи ума си, сетивата си. Те доставят такова удоволствие на човека, че го превръщат в роб.
Алтаир кимна и се замисли за пациентите, които очевидно не бяха на себе си. Ами лудият!
— Мислиш, че онези хора са били упоени, така ли? Отровени?
— Да, ако е така, както ги описваш — рече Ал Муалим. — Моите врагове ме обвиняват в същото.
После даде на Алтаир следващата задача и асасинът се запита защо Учителя се усмихваше, докато му нареждаше да направи нужната проверка и след това да се обади в местния клон на асасините в Йерусалим.
Сега, докато влизаше в Братството, той разбра защо. Сигурно се беше развеселил при мисълта, че пътищата на Алтаир и Малик ще се пресекат отново.
Асасинът се изправи зад писалището, когато Алтаир влезе. За момент двамата останаха впили очи един в друг, без да крият омразата си. След това Малик бавно се обърна и Алтаир видя, че едната му ръка липсва.
Алтаир пребледня. Разбира се. След раната, която бе получил в боя с хората на Дьо Сабле, дори най-добрите лекари в Масиаф не бяха успели да спасят лявата ръка на Малик и бяха прибегнали до ампутация.
Малик се усмихна с горчивина и сладост на победата, за която бе платил твърде висока цена, и той се опомни. Припомни си, че бе негово задължение да се отнесе към Малик със смирение и уважение. Сведе покорно глава в знак на почит към загубата на другия. Той беше негов брат. Беше изгубил ръката си. Беше с по-високо положение от неговото.