Търговецът се усмихна насила.
— Ал Муалим не е единственият, който има планове за Светите земи. От мен повече няма да чуеш.
— Значи приключихме. Помоли своя господ за прошка.
— Няма господ, асасин. — Талал се изсмя немощно. — Дори да имаше, отдавна ни е изоставил. Изоставил е мъжете и жените, които аз поех в ръцете си.
— Какво искаш да кажеш?
— Просяци. Курви. Наркомани. Прокажени. От тях стават ли роби? Не са подходящи дори за физически труд. Не… Целта ми не беше да ги поробвам, а да ги спася. И независимо от това ти ще ни избиеш до един, и то само защото така ти е наредено.
— Не — отвърна обърканият Алтаир. — Ти печелиш от войната, от погубения, съсипан живот.
— Какво друго да мислиш, след като си толкова невеж. Не мислиш. Нали разправят, че в това ви е силата. Нима не виждаш иронията?
Алтаир не откъсваше очи от него. Същото беше й с Дьо Наплуз. Думите на умиращия заплашваха да унищожат всичко. А пък Алтаир си мислеше, че познава мишената.
— Очевидно все още не си я забелязал. — Талал си позволи една последна усмивка, щом забеляза объркването му. — След време ще я видиш.
След тези думи издъхна.
Алтаир протегна ръка и затвори очите му.
— Извинявай — рече, преди да потопи маркера в кръвта му, изправи се, остави трупа на Талал и се смеси с тълпата.
15
Когато пътуваше, Алтаир лагеруваше край кладенци, извори и чешми, все на места, където имаше вода и палмите хвърляха сянка. Там можеше да си почине, а конят му да попасе на воля, без да го спъва. Често пъти това беше единственото зелено петно, докъдето стигаше погледът, и нямаше опасност животното да избяга.
Тази нощ откри чешма под заслон, закътана така, че пустинята да не погълне безценната течност, и се напи доволно. После легна под заслона и се замисли над последните мигове на Талал. Мислите му се върнаха още по-назад, към труповете, които беше оставил в миналото. Отнет живот.
Сблъска се със смъртта като момче, по време на обсада. Асасин, сарацин и, разбира се, собственият му баща, въпреки че му беше спестен ужасът да види как става. Чу края, чу как брадвата се стоварва, последвана от тихо тупване, и се втурна към портата, за да отиде при баща си, когато нечии ръце го сграбчиха.
Загърчи се, разпищя се:
— Пусни ме! Пусни ме!
— Не може, дете. — Алтаир видя, че го държи Ахмад, агентът, чийто живот баща му спаси, като даде своя. Алтаир го погледна с омраза, без да се интересува, че Ахмад беше върнат окървавен, неспособен да стои на крака, разкъсван от срам, че се е пречупил по време на разпита на сарацините. Интересуваше го единствено, че баща му е дал живота си, че е мъртъв и…
— Ти си виновен! — изкрещя той, изви се, отдръпна се от Ахмад, който стоеше с наведена глава и приемаше думите на момчето като удари.
— Ти си виновен — засъска отново Алтаир, след това приседна на изгорялата от слънцето трева, зарови глава в ръце и му се прииска да се скрие от света. На няколко крачки Ахмад, пребит, също се отпусна на тревата.
Отвъд стените на цитаделата сарацините се оттегляха, като оставиха обезглавеното тяло на бащата на Алтаир, за да могат асасините да го приберат. Оставиха рани, които никога нямаше да зараснат.
Известно време момчето остана в стаята, която делеше с баща си. На пода бяха пръснати рогозки между двата сламеника — един голям и един по-малък. Имаше и семпло писалище. Той се премести да спи на по-големия сламеник, за да усеща мириса на баща си. Понякога си го представяше, седнал зад писалището. Или пък си припомняше за пореден път някои от онези случаи, когато баща му се връщаше късно и започваше да гълчи Алтаир, задето е все още буден, след което гасеше свещта и си лягаше. Сега вече сирачето Алтаир имаше само спомени. Спомени за отминалото време. Ал Муалим каза, че щом настъпи моментът ще го призове, веднага след като предрешат бъдещето му. Междувременно, Учителя разреши всеки път, когато Алтаир се нуждае от нещо, да го търси за напътствия.
Ахмад пък имаше треска. Нощем бълнуваше и гласът му отекваше в цитаделата. Понякога крещеше, сякаш от болка, случваше се дори да се държи като умопомрачен. Една нощ не спря да вика една-единствена дума. Алтаир стана от леглото и отиде до прозореца, защото му се стори, че чува името на баща си.
Наистина беше името на баща му.
— Умар.
Всеки път, когато го чуеше, имаше чувството, че някой го удря.