— Умар. — Писъкът се носеше в празния двор. — Умар.
Не, дворът не беше празен. Когато се вгледа по-внимателно, Алтаир забеляза дете, приблизително на неговата възраст, застанало като страж в прозирната утринна омара, която се стелеше над тренировъчния плац. Беше Абас. Алтаир почти не го познаваше, знаеше единствено, че е Абас Софиан, синът на Ахмад Софиан. Момчето стоеше навън и слушаше безсмислиците, които баща му редеше, вероятно се молеше безмълвно за него и Алтаир остана да го наблюдава, възхитен от безмълвното му бдение. След това пусна пердето и си легна, като притисна с ръце ушите си, за да не чува как Ахмад зове баща му. Опита се да вдъхне мириса на баща си и разбра, че става все по-неуловим.
Казаха, че треската на Ахмад преминала, че се бил върнал в покоите си, но бил напълно сломен. Алтаир разбра, че бил на легло и Абас се грижел за него. Лежал два дни.
На следващата нощ някакъв шум събуди Алтаир и той остана да лежи, примигна и чу ясно как някой се движи към писалището. Свещта хвърляше сенки по каменната стена. В просъница реши, че е баща му. Беше се върнал да го вземе. Той се надигна усмихнат, готов да го приветства. Очакваше да му скара, че още не е заспал. Добре поне, че го изтръгна от кошмара, в който беше загинал и го беше изоставил.
Оказа се обаче, че мъжът в стаята не беше баща му, ами Ахмад.
Той застана до вратата, облечен в бяла роба, много блед. На лицето му се беше изписало отнесено изражение, което издаваше открития вътрешен мир, и той отправи усмивка на Алтаир, сякаш за да не уплаши момчето. Очите му бяха като две черни дупки, сякаш болката беше прогорила живота в тях. В ръката си стискаше кама.
— Извинявай — рече той и това бе единствената дума, която изрече, последната, защото прокара острието по гърлото си и там зейна червена уста.
Кръвта покапа по робата, около раната се събраха мехурчета. Камата се изплъзна и изтрака на пода и той се строполи с усмивка на колене, без да откъсва поглед от Алтаир, който не помръдваше от страх, неспособен да се извърне, докато кръвта на Ахмад изтичаше. Умиращият се отпусна и най-сетне очите му се откъснаха от момчето, когато политна назад, но вратата не му позволи да падне. Остана така няколко секунди като просител на колене и после политна напред.
Алтаир нямаше представа колко време е стоял така, плачеше тихо и слушаше как кръвта на Ахмад се стича по каменния под. Най-сетне събра кураж да стане от леглото, да вземе свещта и да го заобиколи. Отвори вратата и тя изскърца, когато затисна крака на Ахмад. Щом се озова навън, хукна. Свещта угасна, но той не обърна внимание на това. Тича чак до покоите на Ал Муалим.
— Никога не споменавай и дума за случилото се — нареди Ал Муалим на следващия ден. Даде на Алтаир топла напитка с много подправки, след това момчето прекара нощта в покоите на Учителя, където спа непробудно. Учителя пък излезе, за да се погрижи за тялото на Ахмад. Разбра го на следващия ден, когато Ал Муалим се върна при него и седна на постелята му.
— Ще кажем на Ордена, че Ахмад е заминал под прикритието на нощта — рече. — Те да си вадят каквито искат заключения. Не можем да позволим Абас да носи срама, задето баща му е отнел живота си. Стореното от Ахмад е истински позор. Този позор ще засегне и близките му.
— Ами Абас, Учителю? — попита Алтаир. — Той ще научи ли истината?
— Не, дете.
— Би трябвало поне да знае, че баща му…
— Не, дете — повтори Ал Муалим по-високо. — Никой няма да казва и дума на Абас, включително и ти. Утре ще оповестя, че двамата с него ставате ученици на Ордена, че отсега нататък ще бъдете братя, освен по кръв. Ще спите в една стая. Ще се обучавате, ще учите и ще се храните заедно. Също като братя. Ще се грижите един за друг. Ще бдите един над друг и физически, и по всякакъв друг начин. Ясен ли съм?
— Да, Учителю.
По-късно същия ден Алтаир бе настанен в една стая с Абас. Стаята беше оскъдно обзаведена: два сламеника, сламени рогозки, малко писалище. Не се хареса на момчетата, но Абас заяви, че скоро щял да замине, веднага щом баща му се върнел. Нощем спеше неспокойно, понякога викаше насън, докато Алтаир лежеше буден и се страхуваше да заспи, да не би Ахмад да го споходи в съня му и той да се издаде.
А кошмарите го връхлитаха. Ахмад му се явяваше всяка нощ. Идваше стиснал кама, която блестеше на светлината на свещта. Той прокарваше бавно острието през гърлото си. През всичкото време беше широко усмихнат.
Алтаир се събуди. В пустинята беше студено и тихо. Палмите шумоляха при всеки порив на вятъра, а водата продължаваше да капе зад него. Той прокара ръка по челото си и усети, че се е изпотил. Отпусна отново глава с надеждата да поспи, докато съмне.