— Добре. Повече няма да те безпокоя.
— Не ме безпокоиш — отвърна Джабал, насочи отново вниманието си към птиците и загука нежно.
Този човек нямаше много тревоги, помисли си Алтаир. За това определено му завиждаше.
17
Джабал се оказа прав, помисли си Алтаир, докато се прокрадваше към пазара на цитаделата по нажежените, оживени улици, по които соленият морски въздух сякаш щипеше. Наоколо беше пълно със стражи, а броят им по всяка вероятност беше удвоен след последното му идване. Някои носеха отличителните знаци на кръстоносци и бяха в пълно бойно снаряжение. Знаеше със сигурност, че войниците обожават клюките — колкото повече научаваха, толкова по-недискретни ставаха. Настани се на една пейка и се престори, че се възхищава на величествената цитадела с разветите знамена или че просто убива времето до края на деня. Недалеч от него уличен акробат се опитваше да се договори за малко пари, накрая се отказа, сви рамене и започна да подхвърля пъстроцветни точки във въздуха. Алтаир се престори, че го наблюдава, докато подслушваше разговора на двама кръстоносци, които дърдореха като перачки за уменията на Уилям с меча.
Докато Алтаир гледаше, погледът на един войник беше привлечен от монах в кафява роба, с вдигната качулка, който му даваше дискретни знаци. Войникът кимна почти незабележимо, сбогува се с приятеля си и тръгна през пазара. Алтаир го наблюдаваше изпод качулката, след това последва мъжете, щом се отдръпнаха. Алтаир се разположи наблизо и се опита да чуе какво говори монахът.
— Изглежда беше неразумно да подкрепяме Уилям. Стар е и прекалено много мисли за себе си.
Войникът сви устни.
— Армията му е огромна. Имаме нужда от нея. Сега ще отида при другите братя. Гледай да разполагат с всичко, от което имат нужда.
— Добре. Не трябва да падат духом — съгласи се монахът.
— Не се страхувай. Магистърът има план. Сега замисля начин да обърнем загубите в наша полза, ако се стигне до това.
Магистър ли? Алтаир се замисли. Братя. Тези двамата за кого говореха? Акра имаше повече пластове от глава лук.
— Какви са намеренията му? — попита монахът.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Следвай инструкциите. Отнеси това писмо на магистъра. — Подаде го на монаха, а Алтаир се усмихна и размърда пръсти. Стана от пейката и го последва. След малко посланието беше в ръцете му и той седна, за да го прочете.
Магистре,
Работата в квартал „Шаин“ в Акра продължава, въпреки че сме обезпокоени от умението на Уилям да довежда всичко до самия край. Той приема задълженията си прекалено сериозно и хората може да го отхвърлят, когато настъпи моментът. Без помощта на съкровището не можем да си позволим да вдигнем въстание, да не би кралят да не се върне от бойното поле. В този случай плановете ни ще бъдат обречени на провал. Не можем да си върнем откраднатото, освен ако двете страни не се обединят. Дали не можете да подготвите друг, който да заеме мястото му — просто като предпазна мярка. Страхуваме се, че нашият човек на пристанището е несигурен. Споменава, че няма да е зле да се дистанцира. Това означава, че не можем да разчитаме на него, ако Уилям падне. Уведомете ни за намеренията си, за да ги осъществим. Ние оставаме верни на каузата.
Сгъна писмото и го пъхна в робата си. Щеше да го покаже на Ал Муалим. А може би нямаше. Усещаше, че Учителят не е бил напълно откровен с него по отношение на мишените. Може би това бе част от теста. Може би.
Няколко слуги забързаха покрай него. Жонгльорът продължаваше да подмята топки; сега обаче около него се беше събрала по-голяма тълпа. Недалече един оратор се беше изправил под сянката на дърво и говореше против крал Ричард.
Вниманието на Алтаир беше привлечено от млад мъж с късо подстригана черна брада, който призоваваше гражданите, без да откъсва очи от стражите, разположили се наблизо.
— Уилям дьо Монферат изобщо не се интересува от хората в Акра — редеше той. Алтаир се заслуша, като внимаваше да не среща погледа му. — Ние гладуваме, а неговите хора не знаят що е лишение. Благоденстват благодарение на плодовете на нашия труд. Доведе ни тук, за да строим, така каза. Сега обаче, когато сме далече от дома и милостта на краля, се разкриха истинските му намерения. Той краде синовете ни, праща ги в битки срещу жесток противник. Те са обречени на смърт. Дъщерите ни обслужват войниците му, тънат в безчестие. Той ни компенсира с лъжи и празни обещания за по-добри бъднини, за земя, благословена от господ. Ами сега? Какво правим днес? Колко още ще продължава така? Наистина ли това е дело на господ или на егоист, който се опитва да покори всички ни? Вдигнете се хора на Акра. Присъединете се към протеста ни.