— Млъквай! — извика жена, която минаваше наблизо и посочи стражите, които оглеждаха улицата, вероятно усетили, че се надига смут.
— Ти си глупак, бе! — подвикна му грубо друг минувач. Отмина с презрително махване. Никой в Акра нямаше намерение да изпита гнева на Уилям или поне така изглеждаше отстрани.
— Заради тези приказки ще увиснеш на въжето — прошепна трети и се шмугна в тълпата.
Алтаир наблюдаваше как ораторът се оглежда тревожно, след това се стрелна напред и застана при друг.
— Колко събра за каузата? — попита той.
— За съжаление всички са много уплашени — отвърна съмишленикът му. — Никой не иска.
— Не трябва да се отказваме. Отиваме на друг пазар, на друг площад. Не бива да мълчим.
Погледнаха за последно войниците и се отдалечиха. Алтаир остана загледан след тях, доволен, че е открил необходимото за Уилям дьо Монферат.
Погледна още веднъж извисилата се над пазара цитадела — черното пулсиращо сърце на Акра. Вътре се намираше мишената, помисли си той, а когато Уилям умреше, хората на Акра щяха да си отдъхнат от тиранията и страха. Колкото по-скоро станеше, толкова по-добре. Време беше да посети отново Джабал.
Лидерът на местното Братство беше весел, както обикновено. Очите му заискриха, когато поздрави Алтаир.
— Направих, каквото трябва — рече Алтаир. — Събрах информация. Знам как да се добера до Монферат.
— Говори и аз ще преценя.
— Владенията на Уилям са обширни и мнозина го наричат господар. Само че той има врагове. Двамата с крал Ричард не се разбират.
Джабал изви вежди.
— Така е. Никога не са били близки.
— Това е в моя полза. Посещението на Ричард го е разтревожило. Щом кралят замине, Уилям ще се оттегли в крепостта. Ще бъде разсеян. Тъкмо тогава ще ударя.
— Сигурен ли си?
— Няма накъде повече. Ако нещо се промени, ще се приспособя.
— Тогава действай. Сложи край на живота на Монферат, за да си отдъхне градът и да се нарече свободен.
Джабал му подаде перото.
— Ще се върна, когато е мъртъв — отвърна Алтаир.
18
Алтаир се върна в цитаделата. Очакваше всичко да бъде както го беше оставил. Оказа се, че има нещо различно — забеляза го, докато обикаляше улиците. Усещаше се във въздуха — вълнение, очакване. Чу хората да говорят за посещението на Ричард. Беше в крепостта, така разправяха гражданите, и обсъждал важни въпроси с Дьо Монферат. Очевидно кралят се бил ядосал заради начина, по който се отнесъл към трите хиляди заложници, когато кръстоносците бяха превзели града.
Алтаир усети как потръпва от възбуда. Славата на Ричард Лъвското сърце го предшестваше. Всички бяха чували за смелостта му, за жестокостта му, а сега предстоеше да го види лично…
Той пресече пазара. Откакто се беше разчуло, че Ричард е пристигнал, тълпата беше станала огромна. Гражданите на Акра, независимо какво беше мнението им за английския крал, искаха да го видят.
— Идва — прошепна една жена наблизо. Алтаир усети как тълпата го понесе и може би за пръв път, откакто влезе в града, вдигна глава. В този момент множеството беше неговото скривалище, а пък стражите бяха твърде заети с пристигането на краля, за да му обърнат внимание.
Тълпата се понесе напред и повлече Алтаир. Той забърза заедно с другите хора към богато украсените каменни порти, където знамената на кръстоносците трептяха при всеки порив на вятъра, сякаш и те тръпнеха от нетърпение да видят Ричард. Стражите на портата предупредиха тълпата да се отдръпне и застаналите най-отпред изкрещяха на задните да не ги блъскат. Пристигаха все нови и нови граждани, стичаха се към издигнатото място пред главната порта. Надойдоха още стражи и образуваха щит пред входа. Някои бяха отпуснали ръце на ефесите на мечовете. Други стискаха копия и ръмжаха застрашително.
— Назад — предупреждаваха те кипящата от вълнение и възмущение недоволна тълпа.
Неочаквано около портата на крепостта настъпи смут, чу се стържене и скърцане и тя започна да се вдига. Алтаир проточи врат, за да види. Първо чу чаткането на конските копита, след това мярна шлемовете на охраната на краля. В следващия момент тълпата коленичи и Алтаир се сниши с тях, без да откъсва поглед от приближаващия крал.