— Да, господарю — прозвуча приглушеният отговор.
— Много добре — продължи той. — Върнете се към задълженията си, заредени с нова целеустременост. Останете силни и съсредоточени и ще победим. Поколебаете ли се, съдбата ви ще бъде като на тези мъже. Бъдете сигурни. Свободни сте.
Той махна с ръка, което развесели Алтаир. И той искаше войниците да се махнат. Остана загледан в мишената си. Рицарят прелистваше нещо на масата и сумтеше недоволно. Беше очевидно, че все още е в лошо настроение. Алтаир пропълзя колкото можа напред, до самия ръб на покрива. Видя двете тела, от които продължаваше да изтича кръв. Мъжете се бяха събрали при входа, готови да се отдалечат максимално от куртината и Монферат.
Регентът цъкаше недоволно с език, продължаваше да рови документите и така и не намираше онова, което му беше необходимо. Изпъшка, когато един свитък се изплъзна на земята. Тъкмо се канеше да повика някого, за да го вдигне, но размисли и се наведе сам. Вероятно чу как камата на Алтаир прищрака в секундата преди асасинът да скочи от пасажа над него и да я забие във врата му.
След това убиецът застана разкрачен над тялото на регента на Акра, притиснал устата му с ръка, за да не му даде възможност да призове останалите в двора. Знаеше, че разполага с броени секунди.
— Почивай в мир. Плановете ти бяха дотук.
— Какво знаеш за работата и плановете ми? — изграчи Дьо Монферат.
— Знам, че възнамеряваше да убиеш Ричард и да повериш Акра на сина си Конрад.
— Конрад ли? Синът ми е нищожество, който не може да поведе дори своите хора, камо ли да застане начело на цялото кралство. А Ричард? Той е същата стока, незначителен човек. Акра не принадлежи на нито един от двамата.
— А на кого?
— Градът принадлежи на хората, които живеят в него.
Алтаир се опита да отблъсне вече познатото чувство, че светът му е разтърсен из основи.
— Как смееш да говориш от името на гражданите? — попита той. — Ти крадеш храната им. Отнасяш се към тях с крайна жестокост. Принуждаваш ги да ти робуват.
— Всичко, което съм направил, е да ги подготвя за Новия свят — отвърна Дьо Монферат с тон, който намекваше, че Алтаир би трябвало да знае. — Да крада храната им ли? Нищо подобно. Прибрах я, за да бъде разпределена поравно, когато настъпи моментът. Я се огледай. При мен няма престъпления, освен онова, което извърши ти и другата сган като теб. Що се отнася до военната повинност… Тези хора не умееха да се бият. Научихме ги на ред и дисциплина. Това не лошо постижение.
— Макар да вярваш, че целите ти са благородни, истината е, че постъпките ти бяха жестоки и ти не можеш да продължаваш по този начин — отвърна Алтаир, макар да не бе сигурен в думите си.
— Ще видим дали онова, което сториш, ще ти се услади — отвърна умиращият. Силите му бързо го напускаха. — Ти не освобождават градовете, както вярваш, обричаш ги на гибел. Накрая ще можеш да виниш единствено себе си. Говориш за добри намерения… — Така и не успя да довърши.
— Пред смъртта всички сме равни — рече Алтаир и топна перото в кръвта му. Изкачи се по стената до пасажа и се прехвърли. След това се отдалечи, сякаш никога не бе стъпвал на това място.
19
Алтаир се чувстваше уморен след изпълнението на задачата. Освен това започваше и да се дразни. Всеки дълъг преход го изтощаваше още повече, но му беше наредено да се връща при Ал Муалим след всяко убийство. При всяко завръщане Учителят се държеше тайнствено, разпитваше за подробности, въпреки това не му казваше почти нищо.
Същото стана и при новата им среща.
— Научих за успеха ти — рече Ал Муалим. — Искрено съм ти благодарен, а също и кралството. Освобождаването на градовете от корумпираните ще донесе сигурен мир.
— Сигурен ли си? — попита Алтаир. Той вече губеше увереността си.
— Начинът на управление на тези хора се отразява на поданиците им. Щом прочистиш градовете от корупция, ще изцериш и сърцата, и умовете на жителите.
— Враговете ни не са съгласни — възрази Алтаир и се замисли за онези, чиито очи беше склопил.
— Какво искаш да кажеш?
— Всеки един от мъжете, които убих, ми каза странни неща. Те не съжаляват за нищо. Дори на прага на смъртта бяха уверени в успеха си. Не го признаха направо, но има нещо, което ги свързва. Сигурен съм.