Ал Муалим го погледна внимателно.
— Алтаир, има разлика между онова, което твърдят, че е истина, и онова, което виждаме, че е истина. Повечето хора не правят разлика. Така е по-простичко. Ти обаче като асасин трябва да забелязваш и да поставяш твърденията на хората под въпрос.
— Кажи ми тогава какво свързва тези мъже? — настоя Алтаир. Учителят имаше отговорите. Беше сигурен, че знае какво става.
— Така. Ти си асасин и е твой дълг да потиснеш тези мисли и да се довериш на Учителя си. Без ред не може да има мир и покой. А за да има мир и покой, трябва да има власт.
Алтаир не успя да прикрие отчаянието в гласа си:
— Говориш неясно, Учителю, и ме въртиш в омагьосан кръг. Хвалиш ме, че обръщам внимание, а след това ме караш да си затварям очите. По кой от двата пътя да поема?
— Ще откриеш отговора на въпроса, когато не се налага повече да го задаваш — отвърна Ал Муалим.
Алтаир разбра, че няма да стигне доникъде.
— Предполагам, че не си ме повикал тук единствено за да ме поучаваш — рече.
— Не съм, наистина — потвърди Ал Муалим и отново го отпрати към Дамаск. Този път мишената беше Абу’л Нукод. Той беше следващият, който трябваше да умре. Преди това обаче предстоеше среща с водача на местното Братство…
— Алтаир, приятелю. Добре дошъл. Добре дошъл. Чий живот ще отнемеш този път?
Алтаир се намръщи, когато видя водача на Братството в Дамаск, нагъл, както и преди, но не чак толкова, че да разпали яростта му. Този човек притежаваше талант да се плъзга по ръба. Може би, ако използваше уменията си, нямаше да му се налага да прекарва дните си зад писалището. Някой ден Алтаир щеше да изтъкне пред него този факт. Междувременно му предстоеше работа. Имаше си нова мишена.
— Казва се Абу’л Нукод — рече той. — Какво можеш да ми кажеш за него?
— А, кралят на търговците в Дамаск — възкликна водачът, без да крие колко е впечатлен. — Най-богатият човек в града. Колко вълнуващо. Наистина опасно. Завиждам ти, Алтаир. Е… не и онзи път, когато те смачкаха и те лишиха от званието ти… Завиждам ти обаче за всичко останало. Освен за… ужасните неща, които другите асасини разправят за теб. Да, но като махнем провала и омразата, ти завиждам безкрайно много…
Алтаир си представи как ще изглежда вратът му, ако забиеше в него камата си.
— Не ме интересува какво мислят и говорят останалите — отвърна той. — Дошъл съм да си свърша работата. Питам те отново. Какво можеш да ми кажеш за краля на търговците?
— Само че трябва да е ужасно лош човек, след като Ал Муалим те е пратил да го навестиш. Той се държи сред своите и живее в разкоша на най-хубавия квартал. Зает човек, вечно има някаква работа. Сигурен съм, че ако прекараш известно време сред неговите хора, ще научиш необходимото.
Алтаир направи точно така, отиде в джамията на Омеядите, на пазара „Саруджа“, отскочи до цитаделата на Салах Ал’дин, където научи, че местното население ненавижда Абу’л Нукод, че той е корумпиран, че злоупотребява с обществени средства, повечето от които са били отклонени към Йерусалим, за да се плати на Уилям Монферат. (Алтаир се усмихна мрачно на тези думи.)
При Мадрасах ал Каласах се натъкна на учени, които си говореха, и се обнадежди, че може да чуе нещо за Абу’л Нукод. Оказа се, че не говорят за него, но Алтаир се завъртя около тях, объркан от приказките им.
— Граждани. Извадете писанията си — рече първият.
— Натрупайте ги накуп пред мен. Грях е да ги държите. Познайте истината на думите ми. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото.
Алтаир се канеше да тръгне, но реши да поостане. Имаше нещо в думите на учения. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото. Възможно ли беше да има нещо общо с „новия ред“, за който беше чул вече няколко пъти?
Друг учен взе думата:
— Ако наистина цените мира — ако наистина искате да видите край на войната — откажете се от книгите си, от свитъците, от ръкописите, защото те подхранват пламъка на невежеството и омразата.
Алтаир беше чул достатъчно и никак не му хареса онова, което чу. Откажете се от книгите си. Защо?
Прогони тези думи от ума си и продължи да събира информация за краля на търговците. Беше научил, че Нукод рядко излиза от покоите си. Същата вечер обаче щеше да присъства на тържеството, което организираше — единствено за да натрие носовете на съгражданите си, като демонстрира богатството си. Дори беше поръчал вино — в противоречие с вярата му — специално за събитието. Ако приличаше на предишните тържества, значи довечера щеше да бъде моментът да удари. Беше чул, че под покоите на Абу’л Нукод имало скеле. Беше дошло времето да отиде да се повесели.