20
Тържеството беше в разгара, когато Алтаир се вмъкна във вътрешния двор и се почувства твърде забележим в дрехите си. Сториха му се мръсни и окъсани в сравнение с премените на гостите. Повечето бяха в изискано облекло, със скъпо везмо и за разлика от повечето жители на Дамаск изглеждаха в добро здраве, личеше, че са добре нахранени, разговаряха високо, за да надвикат музиката и се смееха още по-гръмко. Напитките изобилстваха. Слугите минаваха сред гостите и предлагаха хляб, маслини и други лакомства на златни подноси.
Алтаир се огледа. Танцьорките бяха единствените присъстващи жени — шест, може би седем, които се виеха бавно под звуците на лютните и ребеките на музикантите, разположили се на просторен балкон. Асасинът плъзна поглед към мястото, на което беше застанал страж със скръстени ръце и наблюдаваше с безразличие веселието. Това беше наблюдателницата на Абу’л, реши Алтаир. И наистина, докато се оглеждаше, ритъмът на музиката стана по-бърз, лютнята почти заглуши барабаните, което накара кръвта на гостите да кипне. Танцьорките се завъртяха по-бързо, телата им под прозрачните вталени костюми лъщяха от пот, гостите около тях вдигнаха ръце, барабаните отмерваха ритъма с такава сила, сякаш въздухът вибрираше, и неочаквано той се появи над тях — Абу’л Нукод.
Докато подслушваше, Алтаир чу ужасни неща за външния вид на мишената си. Знаеше, че е огромен мъж — колкото трима нормални, поне така разправяха — който обичал да се кичи с блестящи дрънкулки, одеждите му били винаги натруфени, а тюрбанът му бил обсипан със скъпоценни камъни. Алтаир беше решил, че хората преувеличават от злоба и омраза. Остана с отворена уста, когато разбра, че клюките са подценили въпросния човек. Накитите и дрехите се оказаха значително повече и по-натруфени, отколкото Алтаир смяташе, че е възможно. Наблюдаваше Нукод, който се тъпчеше, а мазнината блестеше около устата му. Той пристъпваше по балкона и оглеждаше отвисоко гостите, кожата под брадичката му потрепваше на всяка хапка, а робата му се разтвори и отдолу лъсна гола гръд — месеста и потна.
Неочаквано дебелият плесна с ръце. Музиката спря, разговорите секнаха.
— Добре дошли, добре дошли — заговори той. — Благодаря на всички, че ме почетохте тази вечер. Заповядайте, яжте, пийте. Насладете се на удоволствията, които ви предлагам.
След тези думи той замахна с ръка и фонтанът в средата на двора оживя, от него избликна цветна вода, нещо, което Алтаир виждаше за пръв път в живота си. След това разбра, че това е вино — виното от пратката, за която беше чул. Точно така. Докато наблюдаваше, двама мъже се приближиха и топнаха чашите си в кипящата течност, след това вдигнаха тост и бързо се отдалечиха. Още гости пристъпиха напред, започнаха да топят чашите си, а слугите разнасяха чаши за онези, които искаха. Сякаш кралят на търговците искаше всеки един от гостите да отпие от фонтана и изчака търпеливо, преди множеството да се поразреди.
— Надявам се всичко да е задоволително — заговори той с извити вежди.
Всичко беше превъзходно. Гостите вдигнаха чаши, прозвуча одобрителен рев, а езиците им бързо се развързаха под влиянието на виното.
— Добре, добре — ухили се Нукод. Между зъбите му беше заседнала храна. — Радвам се, че сте доволни, защото живеем в черни дни, приятели мои, и трябва да се порадваме на изобилието, докато още можем.
Близо до Алтаир мъжете се връщаха при фонтана за втори път, отпиваха жадно от чашите и потискаха кикота си. Нукод продължи:
— Войната заплашва да ни погълне всички. Сал ах Ал’дин се бие храбро за онова, в което вярва, а вие винаги сте го подкрепяли безрезервно. Тъкмо вашата щедрост му дава възможност да продължи кампанията си.
Алтаир усети, че единствено той от всички присъстващи е забелязал, че страничните галерии започват да се пълнят със стражи. Вгледа се по-внимателно. Бяха лъконосци.
Мъжете около него продължаваха да се наливат с вино, а Нукод заговори отново:
— Затова предлагам тост. Вдигам тост за вас, скъпи приятели, които ни доведохте дотук. Дано получите всичко, което заслужавате.
— За ваше здраве — прозвуча вик, докато веселяците отпиваха от чашите си.
— Колко любезно — продължи изправилият се над тях Нукод. — Не предполагах, че притежавате това качество. Да, говоря за вас, които побързахте да ме осъдите, при това с крайна жестокост.