— Последен шанс за асасина — провикна се Шихаб.
Острието заблестя.
— Учителю — продължи да се моли Умар, — нека отида.
Ал Муалим кимна.
— Спрете! — провикна се Умар. Той пристъпи към платформата на кулата и се обърна към Шихаб: — Аз съм Умар Ибн-Ла’Ахад. Моя живот трябва да отнемеш.
Редиците на сарацините се люшнаха от вълнение. Шихаб се усмихна и кимна. Даде знак на екзекутора, който отстъпи и подпря острието на меча на земята.
— Много добре — рече той на Умар. — Ела и заеми мястото си на дръвника.
Умар се обърна към Ал Муалим, който вдигна глава и го погледна със зачервени очи.
— Учителю — рече Умар, — трябва да помоля за една последна услуга. Погрижи се за Алтаир. Приеми го за свой ученик.
Той кимна:
— Разбира се, Умар. Разбира се.
Всички в цитаделата притихнаха, когато Умар заслиза по стълбите на кулата, след това се спусна по склона, мина под арката и пое към главната порта. Там го пресрещна страж, който пристъпи, за да отвори, и Умар се наведе, за да излезе.
Зад него се разнесе вик:
— Татко! — Чу се топуркане.
Той спря.
— Татко!
Долови страха в гласа на сина си и стисна очи, за да попречи на сълзите да рукнат, докато излизаше навън. Стражът затвори портата след него.
Изтеглиха Ахмад настрани от дръвника и Умар се опита да го погледне окуражително, но той отказа да срещне очите му, докато го извличаха настрани, за да го хвърлят пред портата. Тя се отвори и някой го дръпна вътре. Сграбчиха Умар. Завлякоха го при дръвника и го проснаха на мястото на Ахмад. Той проточи врат и погледна извисилия се над него палач. Зад екзекутора синееше небето.
— Татко! — чу той гласа, който долетя откъм цитаделата, докато блестящото острие се хлъзгаше надолу.
Два дни по-късно под прикритието на нощта Ахмад напусна крепостта. На следващата сутрин, когато откриха, че е изчезнал, някои се запитаха как му е дало сърце да изостави сина си — майка му беше починала от треска преди две години — докато други разправяха, че срамът го задушавал, затова бил принуден да замине.
Истината бе съвсем различна.
4
20 юни 1257 година
На сутринта ме събуди Мафео. Държа да подчертая, че разтърсваше рамото ми доста грубо. Но пък тази настоятелност беше причинена от интереса, който разказът ми беше събудил у него. Трябваше да бъда доволен.
— И какво? — попита той.
— Какво, какво? — личеше, че съм сънен, но не се и опитах да се прикрия.
— Какво стана с Ахмад?
— Разбрах истината по-късно.
— Хайде, разказвай.
Надигнах се, седнах в леглото и се замислих.
— Най-добре да ти разкажа всичко по същия начин, по който ми беше разказано на мен — заявих най-сетне. — Алтаир може и да е стар, но е сладкодумен разказвач, затова е най-добре да се придържам към историята му. А и онова, което чу вчера, го научих първия път, когато се срещнахме. Случило се е, когато е бил на единайсет.
— Истинска травма за едно дете — отбеляза замислено Мафео. — Ами майката?
— Починала е при раждането.
— Значи Алтаир е останал сираче на единайсет.
— Точно така.
— Какво е станало с него?
— Знаеш какво. Седи си в кулата и…
— Не, питам какво е станало с него след онази случка?
— И тази история ще трябва да почака, братко. Следващия път, когато видях Алтаир, той започна да ми разказва нещо, което се било случило петнайсет години по-късно, в деня, когато се промъквал през тъмните, наситени с влага катакомби под Йерусалим…
Годината беше 1191; бяха изминали повече от три години, откакто Салах Ал’дин и сарацините му бяха превзели Йерусалим. В отговор християните бяха скръцнали със зъби, тропнали с крак и бръкнали дълбоко в джобовете на поданиците си, за да съберат средства за Трети кръстоносен поход и воините им в плетени брони отново поели през Светите земи и обсадили градовете.
Английският крал Ричард, същият, когото наричат Лъвското сърце — колкото храбър, толкова и дързък — наскоро бе превзел Акра, но най-съкровеното му желание беше да стъпи отново в свещения град Йерусалим. А най-святото място в Йерусалим си оставаше Храмовият хълм и руините на Соломоновия храм, към които пълзяха Алтаир, Малик и Кадар.