— Ще я открия, Велики магистър. Кълна се.
Значи това беше Шалим. Алтаир му обърна специално внимание и се развесели. Нищо в него — видът, телосложението, дори дрехите — не напомняше за баща му Молък.
— Действай бързо — разпореди се Бушар, — преди да е довела асасина в архива.
Шалим понечи да тръгне, но Бушар го спря:
— Шалим, погрижи се това да стигне до Александър в Лимасол.
Подаде му чувал и другият мъж кимна. Алтаир стисна зъби. Значи и Александър работеше с тамплиерите. По всичко изглеждаше, че пипалата на врага са плъзнали навсякъде.
Двамата продължиха нанякъде и Алтаир се запромъква към килията на оракула. Тъй като не можеше да мине през портата, той се качи на един балкон и си проправи път отвън, след това отново се спусна, докато най-сетне не се добра до тъмницата. Още стражи паднаха, пронизани от камата му. Много скоро някой щеше да открие телата и да вдигне всички под тревога. Налагаше се да действа бързо.
Но пък стражите изглежда си имаха предостатъчно работа. Натъкна се на шумен гуляй, докато се придвижваше към мястото, където предполагаше, че е тъмницата. Стигна до края на тунел, който водеше към ешафод, и разбра накъде се е запътил Бушар, защото отново го видя. Разговаряше с един от стражите. Двамата бяха застанали от другата страна на преградата пред редица врати на килии.
Алтаир беше открил тъмницата. Коленичи в една ниша в тунела и се сви. Над крясъците, които се носеха, чу въпроса на Бушар:
— Какво става?
— Лудата е, господарю — отвърна стражът на висок глас, за да надвика шума. — Съвсем е пощръкляла. Нарани двама от стражите.
— Остави я да си поиграе — усмихна се той. — Тя си изпълни предназначението.
За пореден път се оказа, че пътят на Алтаир до Бушар е блокиран. Много му се искаше да приключи незабавно с него, въпреки че имаше страж. Мислеше първо да повали войника, след него и Бушар. Само че нямаше да се получи. Вместо това остана да наблюдава, обзет от разочарование, докато Бушар и стражът се отдалечаваха и оставиха тъмницата пуста. Той излезе от скривалището си, отиде до преградата и се натъкна на заключена врата. Опитните му пръсти се заеха с механизма. Когато най-сетне премина, се отправи към килията на оракула. Писъците ставаха по-пронизителни и Алтаир преглътна. Не се страхуваше от никой мъж. Само че този път не ставаше въпрос за мъж. Положението беше различно. Наложи си да се овладее, преди да се заеме с втората ключалка. Вратата се отвори, ръждясалите панти изстъргаха жално и сърцето му заблъска.
Килията й беше огромна — просторна зала, в която се усещаше дъх на смърт и разложение, стелеше се някаква мъгла, между колоните се виждаха листа, сякаш светът отвън се опитваше да нахлуе вътре, докато един ден напълно задуши помещението.
Докато очите му привикваха със сумрака, той се опита да я различи, но така и не успя, чуваше единствено адските писъци. Усети как космите по ръцете му настръхват и потръпна, докато влизаше навътре в… клетката й.
Приличаше повече на леговище на животно.
Неочаквано настъпи тишина. Сетивата му се изостриха. Прехвърли меча си от едната ръка в другата и огледа килията.
— Езическа кръв — чу той глас — накъсан, напевен, който сякаш идваше от някакъв кошмар. Завъртя се в посоката, от която идваше гласът, но му се стори, че се е объркал. — Знам името ти, грешнико — изграчи тя. — Знам защо си дошъл. Господ напътства ноктите ми. Господ ми дава сили да прекърша костите ти.
На Алтаир му остана време колкото да помисли: „Нокти ли? Тя наистина ли има…“ Ето че тя изникна от мрака, завъртя се като дервиш, черната коса се стелеше по раменете й. Отново се разпищя. Ноктите й бяха дълги, остри, смъртоносни. Чу ги как изсвистяха, когато замахна към лицето му. Отскочи назад. Тя обаче се сви като котка, погледна го и изръмжа. Асасинът остана изненадан. Очакваше да се изправи пред стара вещица, но тази жена… тя приличаше на благородна дама. Разбира се. Та това беше жената, за която му каза Барнабас. Навремето живяла в замъка. Беше все още млада и личеше, че е била красива. Каквото и да й бяха сторили тамплиерите, престоят в килията я беше докарал до лудост. Разбра го, когато тя се ухили и щом видя изгнилите зъби и провисналия от устата й език, вече не му се струваше, че е от благороден произход. Тя се изкиска и отново го нападна.
Двамата се сбиха и Оракула започна да замахва сляпо, протягаше нокти, издра Алтаир до кръв на няколко места. Той се държеше на разстояние и пристъпваше напред колкото да отбие атаките й, докато най-сетне успя да вземе надмощие и я притисна към една от колоните. Отчаяно се опитваше да я удържи — искаше да й обясни разумно какво става — само че тя се гърчеше като диво животно, дори когато той я събори на земята и я възседна, притиснал камата към гърлото й. Тя размахваше ръце и мърмореше: