Спътниците му, застанали зад него, бяха не по-малко поразени.
— Ето там — това трябва да е кивотът — посочи Малик към другия край на помещението.
— Ковчегът на Господния завет — ахна Кадар, когато го видя.
Алтаир беше възвърнал самообладанието си и погледна към другите двама мъже, застанали като глуповати търговци, заслепени от блясъка на евтини дрънкулки. Ковчегът на Господния завет?
— Стига глупости — сряза ги той. — Той не съществува. Само приказка е. — Проследи погледите им и усети, че досегашната сигурност се изпарява. Да, беше очевидно, че сандъкът приличаше на описанията на прословутия кивот. Точно така го описваха пророците: целият в златен обков, със златен капак, украсен с херувими, и халки, в които да бъдат пъхнати прътите, с които да бъде пренесен. Алтаир усети, че в него има нещо. Сандъкът имаше аура…
Откъсна очи от него. По-важни дела изискваха вниманието му, а именно мъжете, които тъкмо влизаха на по-ниското ниво, а ботушите им тропаха по пода, навремето скрит под елхово дърво, сега останал само гол камък. Предводителят на тамплиерите излая заповедите си.
— Искам да бъде изнесен преди изгрев — разпореди се той. Нямаше съмнение, че ставаше въпрос за кивота. — Колкото по-бързо стане наш, толкова по-бързо ще успеем да насочим вниманието си към чакалите в Масиаф.
Говореше с френски акцент и когато се показа на светлината, тримата забелязаха характерния плащ на Велик магистър.
— Робер дьо Сабле — отбеляза Алтаир. — Мой е.
Малик се обърна гневно към него.
— Не. Задачата ни е да вземем съкровището и да се разправяме с Робер единствено ако се налага.
На Алтаир му омръзна непрекъснатото неподчинение на Малик.
— Той е между нас и кивота — изсъска гневно той. — Струва ми се належащо.
— Бъди дискретен, Алтаир — настоя Малик.
— Искаш да се проявя като страхливец ли? Пред нас е най-големият ни враг и това е шансът ни да се отървем от него.
Малик продължи да настоява:
— Вече наруши два от принципите ни. Сега се каниш да стъпчеш и трети. Не си позволявай да компрометираш Братството.
Най-сетне Алтаир го сряза:
— Аз съм над теб — и като титла, и като умения. Научи се да не поставяш под съмнение действията ми. — След тези думи се обърна, изкачи се бързо по първата стълба до нисък балкон, след това скочи на пода и закрачи самоуверено към групата рицари.
Те видяха приближаването му и се обърнаха към него, сграбчили ефесите на мечовете, стиснали зъби. Алтаир знаеше, че ще го наблюдават, че няма да пропуснат нито едно движение на асасина, който приближаваше. Лицето му беше скрито под качулката, плащът и червеният шарф се стелеха около него, мечът отстрани и ефесите на късите ками се показваха на дясното му рамо. Много добре знаеше, че са завладени от страх.
Той също ги наблюдаваше и преценяваше — кой от тях борави с дясната ръка, кой се бие с лявата, кой е бърз, кой силен. Обърна специално внимание на водача.
Робер дьо Сабле беше най-едрият от тях, най-силният. Главата му беше обръсната, на лицето се бяха врязали бръчки, които свидетелстваха за годините натрупан опит, всяка една допринесла за легендарната му слава на рицар, който притежава нечувани умения с меча, както и забележителна жестокост и безсърдечност — а това бе добре известно на Алтаир. От всички присъстващи мъже този беше най-опасният и трябваше да го неутрализира пръв.
Чу Малик и Кадар да скачат от стълбата и се извърна. Следваха го. Кадар преглътна нервно, очите на Малик блестяха неодобрително. Тамплиерите се напрегнаха още повече, щом видяха новопоявилите се асасини, тъй като силите започваха да се изравняват. Четирима заобиколиха Сабле, всеки застанал нащрек. Въздухът беше зареден със страх и тревожно очакване.
— Тамплиери, на място — провикна се Алтаир, когато се приближи достатъчно до петимата рицари. Обърна се към Дьо Сабле, който го наблюдаваше с тънка усмивка, отпуснал ръце отстрани. По нищо не приличаше на останалите. Беше готов за битка, но напълно спокоен, сякаш присъствието на тримата асасини нямаше никакво значение за него. Алтаир щеше да го накара да плати за тази проява на арогантност. — Не сте единствените дошли със задача тук — добави той.
Двамата мъже се оглеждаха преценяващо. Алтаир премести дясната си ръка, готов да стисне меча си, въпреки че смъртта щеше да споходи врага му от лявата. „Точно така — реши той. — Започни нападение отдясно, нанеси удар отляво. Щом се справиш с Робер дьо Сабле, хората му ще се разбягат и ще оставят асасините да вземат съкровището. После всички ще обсъждат небивалата победа на Алтаир над Великия магистър.“ Малик — този страхливец — щеше да замлъкне завинаги, а брат му отново щеше да ахне в почуда и когато се върнеха в Масиаф, членовете на Ордена щяха да почетат Алтаир; Ал Муалим щеше лично да го поздрави и пътят на Алтаир към поста на майстор асасин и учител щеше да бъде сигурен и безпрепятствен.