Бушар падна на земята и той коленичи до него. Тамплиерът го погледна и Алтаир забеляза уважение в очите му.
— Ти носиш чест за вашето кредо — рече.
— А ти си се отклонил от вашето.
— Не съм се отклонил, просто разширих периметъра. Светът е по-сложен, отколкото повечето хора признават. Ако ти, асасин… ако знаеше повече за убийствата, може би щеше да разбереш.
Алтаир се намръщи.
— Запази лекцията за добродетелите за себе си. Умри със съзнанието, че аз никога няма да позволя Ябълката, късчето от Едем, да излезе от ръцете ми.
Докато говореше, усети топлината на Ябълката на гърба си, сякаш тя се беше събудила.
Бушар се усмихна подигравателно.
— Дръж я близо до себе си, Алтаир. Ще стигнеш до заключенията, до които стигнахме и ние… но след време…
Той издъхна. Алтаир протегна ръка и склопи очите му. В същия момент сградата се разтресе и го засипаха отломки. Обстрелваха ги с топове. Тамплиерите бяха решили да погребат остатъка от архива. Всичко се връзваше. Те нямаха намерение да изоставят абсолютно нищо.
Пропълзя до Мария и я изправи на крака. За момент двамата останаха загледани един в друг и между тях премина неизказано чувство. След това тя го подръпна за ръкава и го изведе от просторната зала тъкмо когато сградата потрепери при следващия залп. Алтаир се обърна и видя как две от красивите колони падат, а едри парчета камък се посипаха по пода. След това последва Мария, прескачаше през стъпало, докато се качваха по шахтата и бягаха от срутващия се архив. Разтърси ги нова експлозия, по пасажа се посипа мазилка, но те продължиха да тичат и да избягват падащите отломки.
Стълбата беше рухнала, затова Алтаир започна да се катери, като изтегли Мария след себе си на една платформа. Изскочиха на дневна светлина тъкмо когато обстрелът стана по-силен и сградата рухна, а те отскочиха настрани. Известно време останаха неподвижно, поемаха дълбоко свежия въздух, щастливи, че са останали живи.
По-късно, след като корабите на тамплиерите отплаваха и отнесоха безценния архив, Алтаир и Мария тръгнаха по пристанището на Лимасол, и двамата потънали в мисли.
— Вече не искам онова, за което работих в Светите земи — рече тя след дълго мълчание. — Всичко, от което се отказах, за да се присъединя към тамплиерите… Питам се къде е всичко и дали не трябва да се опитам да го открия отново.
— Ще се върнеш ли в Англия? — попита той.
— Не… Вече съм твърде далече от дома и ще продължа на изток. Може би към Индия. Може би чак до далечния край на света… Ами ти?
Алтаир се замисли. Наслаждаваше се на близостта им.
— Докато Ал Муалим беше Учителят, мислех, че животът ми е достигнал връхната си точка, че единственото ми задължение е да показвам на другите същите принципи, които вече съм открил.
— И аз се почувствах по същия начин веднъж — съгласи се тя.
Той извади Ябълката и я огледа.
— Колкото и да е ужасен този артефакт, в него са събрани чудеса… Много ми се иска да го разбера.
— Стъпваш по тънък лед, Алтаир.
Той кимна бавно.
— Знам. Само че любопитството не ме оставя на мира, Мария. Искам да се срещна с най-известните умове, да проуча библиотеките по света и да науча всички тайни на природата и вселената.
— И всичко това за един живот? Доста амбициозно…
Той се разсмя:
— Кой знае? Може да се окаже, че този живот е достатъчен.
— Може. И с какво ще започнеш?
Той я погледна, усмихна се и разбра, че иска тя да е до него през останалата част от пътя му.
— С пътуване на изток — отвърна.
Четвърта част
48
15 юли 1257 година
Мафео има навика да ме поглежда странно понякога. Изглежда е решил, че не му казвам всичко необходимо. Направи го на няколко пъти, докато разговаряхме — и сред хората на многолюдния пазар на Масиаф, и при хладните течения в катакомбите под цитаделата, и по време на разходката по бойниците, когато гледа как птиците се извисяват и спускат над долините. От време на време пък ме поглежда, сякаш искаше да каже: „Ама ти какво не ми казваш, Николо?“ Нищо не съм скрил, разбира се, освен подозрението, че тази история ще въвлече и нас по някакъв начин, че има причина, за да ми бъдат разказани тези събития от миналото. Дали има нещо общо с Ябълката? Може би с дневниците? Да не би пък да става дума за дневника, книгата, в която той записва най-значимите си открития?