Въпреки това Мафео ме поглежда с онзи поглед.
— И?
— И какво, братко?
— Алтаир и Мария заминали ли са на Изток?
— Мафео, Мария е майката на Дарим, който ни покани тук.
Той вдигна глава към слънцето и затвори очи, докато обмисляше чутото. Сигурен съм, че се опитваше да свърже образа на онзи Дарим, когато познавахме, шейсетгодишен мъж с обветрено лице, с човек, който имаше майка, при това майка като Мария.
Оставих го да мисли и се усмихнах снизходително. Също както Мафео ме засипваше с въпроси, докато му разказвах историята на Алтаир, така и аз бях прекъсвал Учителя с въпроси — макар и с много повече уважение.
— Къде е Ябълката? — бях го попитал отново. Честно казано, тайно се бях надявал, че по някое време ще ми я покаже. Все пак той говореше за нея с много уважение, дори понякога усещах страха му. Много се надявах да я видя. Може би подценявах въздействието й.
За съжаление той така и не ми я показа. Всеки път посрещаше въпросите ми с раздразнение и сумтене. Предупреди ме да не се измъчвам с въпроси за Ябълката и ми се закани с пръст. Трябвало да се замисля повече за дневника. На страниците му били записани тайните на Ябълката, рече той, но там поне нямало да изпитам зловредния й ефект.
Дневникът. Да, тъкмо дневникът щял да изиграе важна роля в бъдеще. Важен бил дори за моето бъдеще.
В момента обаче наблюдавах Мафео, който мислеше над факта, че Дарим е син на Алтаир и Мария, че между двамата отначало се родило уважение, след това привличане, приятелство, което прераснало в любов и…
— Брак — рече той. — Двамата с Алтаир са се оженили, нали?
— Точно така. Оженили се две години след събитията, които описах, в Лимасол. Церемонията била проява на уважение към хората от Кипър, които предложили острова си за база на асасините, а те на свой ред го превърнали в крепост на Ордена. Доколкото разбрах, Маркос бил почетният гост и предложил ироничен тост за пиратите, които макар и индиректно го запознали с Алтаир и Мария. Скоро след сватбата асасинът и булката се върнали в Масиаф, където се родил синът им Дарим.
— Единствен син ли е?
— Не. Две години след Дарим Мария родила Сеф, брата на Дарим.
— А той къде е?
— Всяко нещо с времето си, братко. Всяко нещо с времето си. Достатъчно е да кажа, че онези години били мирен и плодотворен период за Учителя. Той почти не говори за него, сякаш е твърде ценен, за да разказва открито, но почти всичко е записано в дневника. През това време правил дребни открития.
— Какви?
— Записал ги е в дневника. Там са съставките не само за новите отрови на асасините, ами и лекарства. Има описания на бъдещи постижения и катастрофи, дизайн на оръжия и скрити ножове, включително и изобретение, което изстрелва метални частици. Записал е размислите си по въпросите на вярата, човешкото начало, което произлиза от хаоса, за реда, наложен не от висши сили, ами от хората.
Мафео ми се стори шокиран.
— Произлиза от хаоса? Ред, наложен не от висши сили, ами от хората ли?
— Асасинът поставя под въпрос всичко — отвърнах аз надуто. — Дори своята вяра и умения.
— Защо?
— Учителят пише за противоречията и иронията на изкуството да бъдеш асасин. Описва как се опитват да доведат мира посредством насилие и убийства. Разказва как се стремят да разширят кръгозора на хората и същевременно да се подчиняват на един. Асасинът сочи опасностите да вярваш в едно, но изисква Орденът да следва кредото без въпроси…
Пише също така и за „Онези преди нас“, размисли, посветени на първата цивилизация, която е оставила артефактите, до които са се опитвали да се доберат както тамплиери, така и асасини.
— Ябълката е един от тях, нали?
— Точно така. Тя притежава нечувани сили. Рицарите тамплиери са ламтели за нея. Преживяното в Кипър му показва, че тамплиерите предпочитат да установят контрол с необичайни средства, че предпочитали да прибягват до подмолни стратегии за постигането на целите си. Алтаир стига до заключението, че това трябва да бъде начинът на действие и на асасините.
Орденът не трябва повече да строи яки крепости и да извършва пищни ритуали. Според него те не били същността на асасините. Вярата в кредото е онова, което дава същността на асасина. Така е вярвал — поне отначало — и Ал Муалим. Каква ирония, а! Идеология — предизвикателство към установените доктрини, която подтиква човек да надмине себе си и да направи невъзможното възможно. Тъкмо тези принципи разработва Алтаир и ги разпространява през годините, в които пътува из Светите земи, стабилизира Ордена и затвърждава ценностите, които е научил като асасин. В Константинопол обаче опитите му да разпространи истините на асасините се натъкват на пречка. Там през 1204 се вдигат бунтове срещу византийския император Алексий и скоро след това кръстоносците нападат и започват да разграбват града. Времената са смутни и Алтаир не успява да осъществи плановете си, затова се оттегля. Това е един от провалите му.