Странно, когато ми разказваше това, ме погледна много странно.
— Защото домът ни е в Константинопол ли?
— Нищо чудно. Ще трябва да помисля. Може би има връзка с това, че ние сме от Константинопол, а той иска да създаде местен клон там…
— Единственият му провал, казваш.
— Да. Във всяко друго отношение Алтаир е прославял Ордена също както и останалите лидери преди него. Единствено Чингис Хан му е попречил да си свърши работата.
— Как?
— Случило се е преди четирийсет години. Така пише Алтаир в дневника си. Описва как черна приливна вълна се надигнала от Изток. Армия с нечувана мощ помела всичко.
— За Монголската империя ли говори? — попита Мафео. — За издигането на Чингис Хан ли?
— Именно — отвърнах аз. — Дарим бил едва на двайсет, опитен стрелец с лък, Алтаир взел двамата с Мария и заминал от Масиаф.
— За да се изправи срещу хана ли?
— Алтаир подозирал, че успехът на Чингис Хан се дължи на влиянието на друг артефакт, много подобен на Ябълката. Може би Меч. Трябвало да провери дали е така и да спре безмилостното нашествие на хана.
— Как оставил Масиаф?
— Оставил Малик да ръководи. Оставил и Сеф, за да помага. Сеф вече имал съпруга и две малки дъщери, докато Дарим бил сам. Отсъствали дълго.
— Колко дълго?
— Цели десет години, братко, а когато се върнал в Масиаф, всичко се било променило. Вече нищо нямало да бъде същото. Искаш ли да ти разкажа?
— Да, разказвай.
49
Отдалече всичко изглеждаше добре в Масиаф. Никой от тях — Алтаир, Мария, нито Дарим — нямаше представа какво го очаква.
Алтаир и Мария яздеха малко по-напред, щастливи, че са заедно, доволни да видят дома си, поклащаха се леко на конете. И двамата се държаха гордо на седлата, с изпънати гърбове, въпреки че пътуването беше дълго и тежко. Бяха пътували години — и двамата бяха над шейсетте — но никога не биха се отпуснали. Напредваха бавно: конете им бяха избрани заради силата и издръжливостта, не заради бързината, а за всеки бе завързан и катър, натоварен с провизии.
Зад тях яздеше Дарим, наследил светлите очи на майка си, цвета на кожата на баща си и неговата костна структура. Искаше му се да препусне напред, да се качи по склона до цитаделата и да извести, че родителите му се прибират, но яздеше покорно назад, уважи желанието на баща си да пристигнат скромно. От време на време перваше някоя нахална муха пред лицето му и си повтаряше, че ако препусне в галоп, най-лесно ще се отърве от досадните насекоми. Питаше се дали не ги наблюдават от кулите на крепостта, най-вероятно от кулата за защита.
Подминаха конюшните, влязоха през портата на пазара и откриха, че тук всичко си е постарому. Докато минаваха през селото, децата се втурнаха към тях и замолиха за лакомства — всички бяха още малки и не познаваха Учителя. По-старите селяни го познаха и Алтаир забеляза, че оглеждат внимателно и предпазливо новодошлите. Всеки път, когато се опиташе да срещне нечий поглед, човекът извръщаше очи. Обзе го безпокойство.
Ето че към тях се приближи познат човек и ги посрещна в основата на склона, близо до цитаделата. Беше Суами. Когато заминаха, беше още начинаещ, един от онези, които горяха от нетърпение да се бият и не им се учеше. През изминалите десет години се беше сдобил с белег, който се набръчка, когато се усмихна — широка усмивка, която не докосна очите му. Може би вече си представяше колко учение го чака с Алтаир, след като Учителят се беше върнал.
Щеше да му се наложи да изтърпи, помисли си Алтаир и плъзна поглед от Суами към замъка, където трепкаше знаме със знака на асасините. Той беше наредил знамето да бъде свалено и асасините да се отърват от ненужните емблеми. Очевидно Малик беше решил да го вдигне отново. Ето още един, който трябваше да се научи на някои неща.