Срещнаха се с Палмър в преддверието и той им даде знак къде според него се крие Дъркин. Харват кимна и с жест му показа да заобиколи, за да не позволят на техния човек да избяга. Ашби щеше да остане да пази гърба им.
С готови за стрелба оръжия двамата мъже тръгнаха безшумно по коридора към стаята на Дъркин в северозападния край на ранчото.
Вратата в дъното на коридора беше отворена и се чуваше как вътре работи телевизор. Беше включен на един от информационните канали на САЩ. Не долавяха никакъв друг шум. Това не се хареса на Харват. Възможно ли бе Дъркин да си беше дал целия този труд да дойде накрай света с бодигардове и да не вземе други предохранителни мерки? Нима се чувстваше в толкова голяма безопасност? Или просто не се бе погрижил, защото ранчото е било предвидено само като временен пункт за бягство.
На метър от вратата Харват даде знак на Палмър да спре. Беше наострил слух с надеждата да долови някакво движение или звук освен този от телевизора. Нищо.
Извади светлинна граната от джоба на якето си и я показа на Райън, преброи до три и я хвърли в стаята.
Двамата с Райън се наведоха ниско със затворени очи и широко отворена уста, за да избегнат натоварването от експлозията. Мигове след детонацията нахлуха в стаята.
Дъркин бе заварен неподготвен, но не от тях. Лежеше на пода на кабинета си целият в кръв с единствена рана от куршум в тила.
— Ти да видиш! — възкликна Райън и погледна Харват.
Той вече се беше навел и докосваше кожата на убития.
— Станало е съвсем скоро. Още е топъл. Да вървим.
Докато тичаха към изхода на ранчото, той нареди на Ашби и Палмър да го чакат отпред.
— Сигурни ли сме, че човекът няма да се качи на ферибота? — провикна се Палмър, докато тичаше към лендроувъра.
— Не сме — отвърна Харват и скочи в джипа, — но предполагам, че ще бърза да се прибере час по-скоро.
Две бяха летищата на този остров. Харват се надяваше, че е избрал правилното. За всеки случай изпрати Санчес на другото. По-добре да има поне един човек там, отколкото николко.
Докато караха с бясна скорост към летището, Харват помоли генерал Джонсън и екипа му да се опитат с наличната техника да открият това, което търсеше.
— Превозни средства се движат и в двете посоки — отговори му някой от Северна Вирджиния. — Нуждаем се от нещо повече, за да знаем за какво да следим.
— Не разполагаме с нищо повече — отвърна Харват.
— Обектът може да е с кола, камион или дори с мотоциклет.
— Търсим — отвърнаха отсреща. — Стой на линия. Харват изви рязко волана, за да направи ляв завой и да стъпи на главния път.
— Ако ранчото е под сателитно наблюдение, как, по дяволите, някой ще го напусне, без да бъде забелязан? — попита Райън.
— При тези атмосферни условия разчитат най-вече на термообраз. Технологията невинаги дава добър резултат. Истината е, че ако разполагаш с достатъчно ресурси, всичко е възможно.
Гласът на анализатора от Северна Вирджиния се обади в слушалките им:
— Самолет на летище „Ушуая“ се готви за излитане.
— Проверете дали е свръхзвуков джет „Еъриън“ — помоли Харват. — Искам да знам дали има съвпадение.
— Резервът помогна на Дъркин да избяга само за да може да го ликвидира, така ли?
— Някой не иска той да проговори.
— Кой?
Харват се канеше да отговори, когато от Северна Вирджиния отново се обадиха:
— Имаме съвпадение с профила на тази машина. Оказа се прав — свръхзвуков джет „Еъриън“. Освен това прихванахме телефонна връзка между машината и превозно средство на около двайсет и пет километра пред вас.
Харват хвърли поглед към Райън и вече бе настъпил педала на газта.
— Мисля, че скоро ще получим отговори на всичките си въпроси.
Когато настигнаха синия шевролет „Селта“, бяха на по-малко от осемнайсет километра преди Ушуая и Харват намали, за да не събуди подозрение у шофьора му.
— Какво искаш да направим? — попита Райън.
— Ще го блъснем — отвърна той и обясни по радиото на Ашби какъв е планът му.
— Разбрано — отвърна тя. Натисна газта и задмина първо Харват, после и шевролета, и застана начело по пътя за Ушуая.
Палмър предложи да се опита да види лицето на шофьора, но Харват нареди да не го прави. Предпочиташе да го изненадат. Достатъчно неприятен беше фактът, че на лендроувъра им стои логото на хотелския комплекс. Никак не му се искаше погледите на двама, които знаят добре как да убиват, да се срещнат. По-добре беше Палмър да се прави на заспал.
Дори водачът на шевролета да бе заподозрял нещо, с нищо не го показваше. Поддържаше същата скорост и посока.