Мисис Блеър бе действително много дискретна, или по-точно казано, не пророни нито дума. Бе около петдесетгодишна и страшно много приличаше на учителката ми по биология. Всичко в нея изглеждаше някак си строго, като се започне от стегнатото й кокче на тила, енергичната брадичка и се стигне до пронизващите й очи. Мълчаливо ни поведе нагоре по стълбите до малка, но чиста стая, в която нямаше други мебели освен две спартански, тесни легла и скрин, върху който бе поставена табла с плодове, хляб и сирене, както и кана с вода. После мисис Блеър се оттегли на долния етаж, без да пророни и дума.
— Действително не е от най-приказливите. — Взех си една ябълка и си отхапах едно парче. — Мисля първо да разходя Сизифус.
Малкото кутре бе спало почти през целия път, но сега излезе жизнерадостно от кошничката си и задраска по вратата. Искаше да излезе.
— По-добре остави това на мисис Блеър. Нека тя се погрижи за Сизифус, тъй като ние имаме важна среща. Или по-точно казано, ще имаме веднага щом изпратя куриер до Харли Стрийт.
— О, вече имаш план относно мистър Търнър? Къде ще се срещнем с него?
— Нека те изненадам.
— О, боже мой! — Огледах се потресена. — Но това е ужасно!
— Не ми хрумна нищо по-добро. — Себастиано изглеждаше объркан, явно не беше предполагал, че тук цареше такава обстановка. На останалите посетители, каквито имаше много, изглежда, не им пречеше, но според мен бе отвратително.
Менажерията в Екситър Чейндж се намираше в западната част на Лондон. На горния етаж в една груба сграда бяха затворени най-различни диви животни, но за подходящи условия не можеше и дума да става. Клетките се редяха произволно една до друга или дори една над друга: над лъва се помещаваха маймуните, срещу тях цветните и шумни папагали, а в края на пътеката един окован зад тежки решетки слон мяташе безутешно наляво-надясно глава. Шумотевицата бе неописуема. Големите диви котки ревяха, слонът дрънчеше с веригите, папагалите крякаха, а маймуните подскачаха, пищейки нагоре-надолу.
— Бедните животни! — Трябваше силно да крещя, за да надвикам данданията. — Това трябва да бъде забранено!
Една изискано облечена жена, която бе чула вика ми, се обърна обидено към мен, но мъжът й я задърпа към клетката на лъва. Ядосано отвърнах на погледа й. Не усещаше ли колко жесток бе животът за животните тук? И изобщо замисляла ли се бе някога, че луксозните й дрешки са за сметка на хора, които през зимата мръзнеха и дори нямаха достатъчно за ядене?
Стиснах зъби и се опитах да игнорирам сълзите, които напираха в очите ми. Колко ужасно бе това време! Ядът гореше в мен и отне известно време, докато осъзная, че всяко време има своите ужаси. Особено нашето. Дори и в двайсет и първи век имаше нещастие и катастрофална бедност. Повечето ужаси се случваха извън Европа, но това с нищо не променяше тъжната действителност.
— Той идва. — Себастиано ме хвана за ръката и аз бързо се обърнах.
И наистина, мистър Търнър вървеше право към нас! Под ръка носеше нещо квадратно, завито в кърпа. Това трябваше да е въпросната картина! Развълнувана, гледах към него.
— Лейди Ан. Милорд. — Той целуна ръката ми и кимна на Себастиано, след което се огледа скептично. — Действително правилно познах мястото от тайнственото ви съобщение, но защо трябваше да се срещнем в тази воняща и шумна зоологическа градина, за мен е загадка.
— Нищо друго не ми хрумна — повтори Себастиано обяснението си отпреди малко. — Или по-точно казано, нищо, което набързо да мога да закодирам, така че вие да го разберете, но на трети лица нищо да не им говори.
Бележката, която бе изпратил на мистър Търнър, гласеше:Елате на мястото, което вашият баща сънува в нощта на пожара. И това бе именно менажерията заедно с индийския слон, който вегетираше тук.
— Уверихте ли се, че никой не ви следи? — попита Себастиано.
Това бе втората част от съобщението до мистър Търнър:Непременно внимавайте за преследвачи. Себастиано проточи врат и притеснено се огледа на всички страни.
Художникът повдигна едната си вежда.
— И към това се придържах. Странното е, че закратко действително имах чувството, сякаш някой е по петите ми, но кочияшът ми не е вчерашен. Накарах го да завие изненадващо и зад следващия ъгъл слязох от още движещата се карета, както бих искал да подчертая. Преди преследвачът — ако изобщо е имало такъв — да се усети, продължих пеша, а каретата отново зави и продължи по пътя си.
— Какво е нарисувано върху картината? — попита Себастиано направо.