Той беше притеснен, както и аз. Предполагахме, че мистър Търнър е под наблюдение, но да го чуем от неговата уста, сякаш правеше ситуацията още по-сериозна. Колкото по-бързо се махнем от тук, толкова по-добре.
Мистър Търнър отметна кърпата. Когато видях картината, дъхът ми секна.
— Получих видение за това — рече художникът. — Дори многократно. Но този път беше различно, знаех, че трябва да скрия картината. Никой освен вас не трябва да я вижда, иначе животът ви ще е в опасност. — Той поклати глава. — Не, това не е съвсем точно, животът ви, така или иначе, е в опасност. Но картината може би ще ви даде шанс да се спасите. А може би дори и целият свят. — Объркан, той сбърчи чело. — Един бог знае защо видението ми внуши тази мисъл, и то с толкова силна натрапчивост. Но така или иначе, съм се отказал да се съмнявам в това.
— Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала[16]— изтъкнах автоматично, докато се взирах в картината.
— О, Шекспир. Колко е бил прав. — Мистър Търнър отново загъна картината и я връчи на Себастиано. — Надявам се, че ще ви е от полза.
— Можете да разчитате на това. Много ви благодаря. — Себастиано хвана картината под мишница. — За съжаление, трябва да тръгваме. Сбогом и още веднъж сърдечни благодарности!
— Но… почакайте! Исках да ви разкажа за най-новото си видение, което имах през изминалата нощ. Става дума за една къща със странна кула и зловеща изба, още днес ще я нарисувам…
— Това също ли е картина, от която би зависела съдбата ни?
Мистър Търнър се замисли за кратко.
— Не, случаят не е такъв, или поне не чувствам нищо подобно.
— Тогава някой друг път. Скоро отново ще ви посетим.
— Но аз се надявах, че ще можете да ми кажете какво изобразява. — Художникът безпомощно посочи картината под мишницата на Себастиано. — Въпреки че аз съм го рисувал, нямам никаква представа какво е това.
— И ние самите бихме искали да разберем. — Себастиано ме поведе към изхода. След което продължи тихо, така че само аз да го чуя. — Но все пак знаем къде да го намерим.
Когато погледнах назад, видях как мистър Търнър гледаше, объркан, след нас.
— Сигурен ли си, че сега веднага трябва да отидем там? — попитах притеснено.
— Напълно сигурен. Вероятно всяка минута е от значение. — Себастиано отиде до една карета под наем, която стоеше на ъгъла, и размени няколко думи с кочияша. След което бързо се качихме и превозното средство потегли с главоломна скорост. Себастиано погледна напрегнато през прозореца. — Никого не виждам. Изглежда, ще стигнем целта си без преследвачи.
— Освен ако преди това не претърпим злополука. — Аз се вкопчих с две ръце за една дръжка, когато каретата застрашително се наклони, преди да навлезе в поредния завой, без да намали скоростта. — Защо трябва да препускаме така? Имам предвид, че и без това гарантирано някой от шпионите на Фицджон ще стои там и ще ни види да идваме. Той знае, че вече сме били заедно там, нали Джери ни закара. — След което горчиво добавих: — Обзалагам се, че Фицджон е измъкнал насила тази информация от него, както и всичко останало, преди да… — Преглътнах тежко и оставих изречението да увисне незавършено във въздуха, тъй като не можех да го изрека. И този път не успях да се преборя със сълзите, които напираха в очите ми.
— Сто процента Фицджон е сложил някого там на пост — съгласи се Себастиано. — И вероятно скоро ще изпрати там подкрепление. Или самият той ще отиде.
— Но за целта нали първо трябва да узнае, че сме се запътили натам!
— Ако все още не знае, ще го разбере през следващия половин час — рече Себастиано спокойно. — Преследвачът на Търнър със сигурност се е усетил, че е бил измамен, и веднага е информирал Фицджон, който от своя страна трябва просто да отиде на Харли Стрийт и да изчака художника. Там ще го принуди да говори и да му опише картината.
Да го принуди да говори… Това не звучеше като приятелски разговор. Почувствах как гърлото ми се сви.
— Фицджон нищо няма да му направи — продължи Себастиано, който сякаш подозираше какво си мисля. — Не и на най-големия жив художник на Англия. Тъй като в тази миниатюрна вселена, която иска да откъсне от останалото време, друга няма да има. Което, разбира се, не означава, че няма да го изнуди по някакъв друг начин, за да разбере каквото иска да знае. Всеки си има слабо място.
А това на мистър Търнър бе баща му. Всеки знаеше каква силна обич го свързваше с баща му. Стана ми лошо при мисълта, че Фицджон можеше физически да го заплаши, за да изнуди художника.