След цяла вечност пристигнахме на Джеймс Стрийт. Каретата рязко спря. Себастиано веднага отвори вратичката и скочи навън. Последвах го без колебание, въпреки че от страх сърцето ми се беше качило в гърлото.
Себастиано се огледа на всички страни и се стегна. Цялата стойка на тялото му сигнализираше готовност за битка. Аз не успях да разпозная шпионина на Фицджон толкова скоростно като него, но бързо ми стана ясно, че нямаше кой друг да е, освен типа с тънката пура, наблизо имаше само две играещи си деца и една стара жена. Помощникът на Фицджон беше подпрял гръб на едно дърво и лежерно издишаше облаци дим във въздуха. Но много бързо приключи с това, когато ни забеляза да се появяваме на хоризонта. Той хвърли пурата и бръкна под жакета си. Явно междувременно Фицджон бе дал ясни разпореждания да бъдем очистени веднъж завинаги, тъй като мъжът извади със стряскаща скорост един пистолет.
Ножът полетя във въздуха и уцели шпионина в рамото. Всичко се случи толкова бързо, че дори не разбрах кога точно Себастиано го хвърли. Мъжът стоеше и изцъклено се взираше в дръжката на ножа, стърчаща от рамото му, сякаш бе допълнителен крайник, който изведнъж му бе поникнал. Себастиано се приближи към мъжа, сякаш нищо не се бе случило, спря се на крачка от него и вдигна пистолета, който бе паднал на земята.
— Не вадете ножа от раната, докато не стигнете до лекаря — посъветва той атентатора с делови тон. — Така ще загубите по-малко кръв. — После прибра пистолета и докато аз с ужас наблюдавах как раненият, залитайки, се отдалечаваше, Себастиано вече вървеше към къщата. — Хайде ела — обърна се нетърпеливо към мен. — Не бива да губим никакво време.
Бях толкова шокирана, че не издадох и звук. Но все пак успях, препъвайки се, да последвам Себастиано, въпреки спешната необходимост да се подпра някъде. Как бе успял да реагира толкова закоравяло? Искам да кажа — ехо?! Това бе вторият опит за убийството ни в рамките на най-много два часа. Е, добре, може да бяха и три часа. Но все пак. Нервите ми нямаше да издържат още дълго на това.
Себастиано не губи време да чука на вратата, а направо влезе. При шумотевицата, която се чуваше от вътре, и без това никой нямаше да ни чуе.
— Добър ден — извика той.
Един мъж се обърна изненадано към нас.
— Ама че работа! — Мистър Стивънсън избърса изцапаните си с масло пръсти в една кърпа, преди да ни протегне ръка. — Колко хубаво, че дойдохте да ме посетите! Точно навреме за демонстрацията! — Със сияйна усмивка посочи към тракащата и фучаща машина, която бе почти скрита от съскащите облаци пара и изглеждаше точно като върху платното на мистър Търнър. — Днес я завърших. Макар и все още да не знам какво може, мисля, че е невероятна! Вижте сами! — Той завъртя един стабилизатор и дръпна някакъв лост, след което даде знак на работника, гребящ въглищата, да хвърли още няколко допълнителни лопати в горещата пещ в другия край на огромната машина.
Буталата, които се раздвижиха с оглушително тракане, заработиха все по-бързо, докато накрая погледът ни вече не можеше да ги следва. Интуитивно исках да отстъпя назад, тъй като нещо в това чудовищно устройство ме плашеше, но в същото време упражняваше особено обаятелно въздействие върху мен, което ме накара да пристъпя колебливо напред. Изведнъж между фучащите бутала нещо затрептя.
— Това е портал! — извиках развълнувано.
Странният уред на мистър Стивънсън бе машина на времето. Това бе един от козовете, за които бе говорил Хосе!
— Хосе? Хосе, там вътре ли си? — Докато изричах това, почувствах неестествена топлина, сякаш съм се приближила прекалено много до огнището и съм улучена от прехвърчащата наоколо жарава. Но топлината върху кожата ми не идваше от машината, а от маската, която от седмици носех денонощно в торбичка около врата си. От нея също се разнесе трептяща светлина и се сля с бялото искрящо трептене, идващо от огромния съскащ апарат. За части от секундата се превърна в ярко сияние, което озари цялото помещение. Заслепена, понечих да затворя очи, но изведнъж насред болезнено ярката светлина се появи тъмен, подобен на тунел отвор. В следващия момент, в облак от пара, изникна, олюлявайки се, Хосе, който буквално падна в ръцете ми. Едно премигване по-късно, последва подобният на гръмотевичен удар трясък, който сложи край на преминаването. Ярката светлина угасна, а машината спря с пуфтене и свистене.
Аз запелтечих несвързано, смеех се и плачех едновременно, докато силно прегръщах Хосе. Никога досега не съм била толкова близо до него. Усещането за слабото му тяло бе радостно реално. Той не бе някаква си холограма или проекция, или нещо си там друго, а човек от плът и кръв.