Себастиано потупа Хосе по гърба.
— Крайно време беше, стари приятелю.
Хосе изглеждаше изтормозен, дрехите му бяха мръсни. Дори превръзката на окото му бе прашна и преди малко, точно когато премина през портала, имах чувството, че е леденостуден. Но може и само да си въобразявах. Може би някой ден щях да го попитам дали ужасяващата бездна от кошмарите ми наистина съществува и дали бе дошъл тъкмо от там. Но не сега. Бях така изпълнена с преливащо облекчение, че почти не можех да мисля ясно. Той най-сетне се бе завърнал!
Мистър Стивънсън и работникът се бяха свлекли в безсъзнание на пода — неизбежен страничен ефект, когато непосветени хора присъстваха на скок във времето. Само големите лунни портали бяха така конструирани, че никой от обкръжението да не забелязва преминаването на пътуващите във времето.
Очите на Себастиано блестяха от радост. Изпълнен с надежда, посочи машината.
— Можем ли да я използваме?
— Имаш предвид, за да се върнем вкъщи? — Хосе поклати глава. — Няма да се получи. Бъдещето все още е откъснато от потока на времето.
— А ти откъде дойде току-що?
— По-добре не питай.
— Но аз питам. Къде беше през цялото време?
— В нещо като ничия земя. На място, където времето не съществува. Както и нищо друго.
При този отговор потръпнах и се замислих за безкрайната, сива, пуста равнина, където в съня си срещнах Есперанца. Разтърках тила си, който изведнъж бе започнал зверски да ме сърби. Невярващо се вглъбих в себе си, но нямаше съмнение. Дарбата ми се бе завърнала!
— Трябва да се махаме — казах припряно. — Някой идва насам.
Вече ми бе ясно кой бе отговорен за загубата на дарбата ми — самият Фицджон. При пристигането ми във Фоскари Хаус той бе поел мантото ми и уж случайно пръстите му бяха докоснали тила ми. А аз през цялото време бях имала доверие в него…
— Вратът ти отново те сърби? — Себастиано погледна първо мен, а после изумено и Хосе. — Да не би току-що да направи нещо по въпроса? При прегръдката ви за добре дошъл?
Хосе кимна разсеяно. Той бе започнал да отвинтва някои части от все още тихо съскащата машина.
— Така — каза накрая той доволно. — Сега отново е най-обикновена парна машина.
Аз отново разтърках тила си, защото сърбежът стана още по-нетърпим.
— Наистина трябва да се омитаме от тук — повторих.
— Крайно време е да ни издадеш това-онова за Фицджон, не смяташ ли? — рече Себастиано начумерено.
— Ще ви разкажа всичко, което знам за него — отвърна Хосе. Той пъхна отмонтираните от машината части в един празен чувал от въглища и го метна на рамо. — Но нека първо се махнем от тук.
Отидохме в тайната ни квартира, където хазайката ни мисис Блеър прие с мълчание, че се налагаше да подслони още един гост. Може би чувството й за гостоприемство бе подсилено от златната монета, която Хосе тикна в ръката й. Във всеки случай малко по-късно се появи с обилна и много вкусна храна за трима души, която значително се отличаваше от сухоежбините, с които ни посрещна сутринта.
По време на храненето разговаряхме надълго и широко. На Хосе видимо му беше трудно да отговаря на множеството ни въпроси, опита се да се измъкне с характерния за него пестелив на думи маниер, но ние не се дадохме. В крайна сметка това бе не само най-трудната ни досега мисия, но буквално всичко бе заложено на карта. Не само нашият живот, но и цялото бъдеще, и всички времена преди и след 1813 година.
И така се стигна дотам, че най-сетне разбрахме повече за тайнствените стари и техните пътувания във времето. За някои неща вече се бях досетила от загатванията на Есперанца, но повечето неща чувах за първи път. Старите произхождаха от дълбините на времето и пространството, от галактика извън човешкото познание. Те не бяха дошли с космически кораби, а чрез портали, които свързваха времената и световете едни с други. Някои от порталите бяха конструирали сами, някои са били там и преди, като лунните портали. Никой не знаеше кой ги е сътворил.
— Заварихме ги, когато дойдохме тук — разказа ни Хосе. — Не познаваме техните създатели, но по тяхно подобие сътворихме други портали и техни вариации.
Например маската. Както вече знаех, тя не бе нищо повече от преносим портал, който бе свързан с притежателя си — тоест с мен — по особен начин. Въпросът ми, дали в случая ставаше дума за магия, или за физика или биология, накара Хосе да се усмихне леко. Той отговори, че границите между тези дисциплини винаги са били размити.
Голямата парна машина, която мистър Стивънсън бе изобретил, също представляваше портал — разработен според познанията на старите, но досега е бил нещо като импровизация.
— Някога имаше много от нашия вид — рече Хосе с известна меланхолия. — Но повечето продължиха нататък, много от тях завинаги, и никой не знае къде са отишли. Някои продължиха да поддържат връзка след заминаването си, но и тях ги виждаме вече много рядко.