— Неговата цел е да прекрати играта и да остави само една-единствена година, която да запази само за себе си — бе обяснил Хосе. — И всичко това заради една много стара вражда.
За каква точно вражда ставаше въпрос — и най-вече с кого, — Хосе бе обяснил след известно напиране от наша страна. Преди стотици години той самият със сила е попречил на Фицджон да завземе един италиански град държава. Накрая дори се е стигнало до битка на живот и смърт, по време на която Хосе е загубил окото си. Фицджон също е понесъл тежка загуба — тогавашната му съпруга е загубила живота си.
— Беше нещастен инцидент. Тя се хвърли между нас, докато се сражавахме, и случайно се озова пред острието на собствения си мъж. Той никога не ми го прости. После изчезна за много дълго време, но преди това се закле един ден да доведе играта докрай и да остане последният победител.
На двама ни със Себастиано ни трябваше известно време, за да осмислим всичко. На упрека ми защо не ни е разказал това преди началото на мисията, вместо да ни губи времето с оскъдни загатвания, Хосе отвърна лаконично, че така е увеличил шансовете ни. Така отново стигнахме до онзи странен и непонятен за мен принцип на детерминизъм, предопределение и самосбъдващо се предсказание, с който старите непрестанно обясняваха своята мълчаливост, но според мен това не бе нищо повече от едно от техните тъпи правила в играта.
— Ако Фицджон иска да завземе властта тук, отдавна трябваше да е отстранил принц-регента — изтъкна Себастиано. — Защо още чака?
Хосе се усмихна безрадостно.
— Поради същата причина, заради която не е отстранил и вас по-рано: за него това няма да е истинска победа. Той иска да спечели, когато съм наоколо и гледам. Неговата победа трябва да е моето поражение, върху сцена, която сам е изградил.
— Това означава ли, че той е знаел, че ще се върнеш?
— Разбира се. През цялото време се опитваше да предотврати завръщането ми, за да може необезпокояван да се подготви. Но от самото начало му бе ясно, че ще присъствам по време на решаващия сблъсък.
— И откъде е знаел? — попитах, но сама се досетих. — Той има едно от онези зловещи огледала! В него го е видял!
Хосе кимна.
— Така е.
— А знае ли, че вече отново си тук? — попита Себастиано.
— Така предполагам. От сега нататък ще действа по-внимателно. Вероятно в този момент вече се е покрил, за да подготви последния акт. Обаче не би трябвало да има представа по какъв начин съм се върнал, тъй като той унищожи всички портали. Следователно това е информация, с която го превъзхождаме. Машината — или по-точно казано, нейната специална функция — е моят скрит коз.
Почти не го слушах, тъй като току-що ми бе хрумнала една ужасна мисъл. Хората на Фицджон многократно бяха опитвали да убият Себастиано, като се започне с дуела с Реджиналд, после опита за убийство от страна на мистър Смит в Ийст Енд и се стигне до предотвратения опит пред работилницата на мистър Стивънсън на Джеймс Стрийт. Всички нападения бяха насочени срещу Себастиано, не към мен. Следователно това можеше да означава само едно: той не се появяваше във виденията на огледалото на мистър Фицджон и затова трябваше да умре. Докато мен Фицджон ме бе щадил, дори беше наредил на Реджиналд само да ме повали в безсъзнание. Явно изхождаше от факта, че щях да направя нещо полезно за него. Непременно трябваше да разберем за какво ставаше въпрос!
Всичко това изрекох на един дъх, още преди да съм го осмислила докрай. Хосе се усмихна одобрително.
— Правилно си схванала. Това е ценно указание за предстоящия последен акт.
— И каква е нашата задача в този последен акт? — поиска да узнае Себастиано. — Какво трябва да правим?
— Да излезете на сцената и да играете.
През следващите дни множество пъти сменяхме квартирата си заради безопасността ни. Скоро установихме, че Хосе правилно бе предположил — Фицджон се бе покрил и безследно изчезнал, точно както и Реджиналд преди това. Планираше следващите си ходове от скривалището си. Въпреки това не смеехме да се върнем в къщата ни на Гросвенър Скуеър, тъй като всеки от прислугата можеше да е наемен убиец на Фицджон. За нашата безопасност определено бе по-добре да действаме под прикритие, отколкото да сме живи мишени.
Хосе посъветва Себастиано всеки ден да се маскира различно, за да е неразпознаваем. И както трябваше да призная, в това много го биваше. Веднъж се представи за прегърбен, тътрузещ крака просяк с мазна шапка и мръсно наметало, друг път като невзрачен работник със сива престилка и дървени обувки или като стар бакалин. Ако изобщо можеше да бъде разпознат, то беше само от непосредствена близост, тъй като освен дрехите той променяше и външния си вид: залепяше си фалшива брада, рисуваше си грозни пъпки и белези по лицето, надяваше си сивокоса перука, завираше си сушени сливи в бузите или връзваше възглавница около кръста си — при избора си на различните реквизити се оказа изключително изобретателен.