— За щастие, Хосе усети каква е работата. Можем ли вече да тръгваме?
— Ей сега.
Той загледа нетърпеливо как сплитам косата си на плитка. След което скрих рошавия резултат от усилията ми отзад под яката и си надянах една шапка на главата.
Себастиано застана плътно пред мен и нежно ме погали по бузата.
— Каквото и да се случи, никакви самостоятелни ходове. Ще правиш само това, което аз и Хосе ти кажем. Обещай ми!
— Обещавам.
— Добре. — Той ме сграбчи неочаквано, притисна ме към себе си и ме целуна страстно. Смаяна, отвърнах на целувката му, докато той не се отдръпна с неохота. — Напред към приключението. Ще успеем. Давай, повтаряй след мен!
— Ще успеем — казах, останала без дъх.
Прозвуча така, сякаш наистина го вярвах.
Беше направо смешно лесно. Къщата изглеждаше напълно запусната. Надлъж и нашир не се виждаха никакви пазачи или съгледвачи. Вглъбих се в себе си — или по-точно казано, в тила си — и нищо не почувствах. Въздухът беше чист.
Използвахме ключовете си. И тук не срещнахме никакъв проблем. Фицджон е трябвало да смени ключалката, но явно бе решил, че не бихме се осмелили да припарим до тук. Което всъщност си беше и така — до сега. Освен това разчиташе да погледна в огледалото му, следователно едва ли щеше да ми поставя допълнителни препятствия по пътя. Но за негов лош късмет, на бърза ръка бяхме изместили с един ден напред изпълнението на плана ни.
След като Себастиано отключи вратата, се вмъкнах безшумно във фоайето и отидох до стълбите. Хосе беше последен. Двамата със Себастиано забързахме нагоре, докато Хосе чакаше долу, за да подсигури изтеглянето ни и при нужда да вдигне аларма, ако някой ни следваше. Горе не ни грозеше опасност, никой не дебнеше там, в противен случай вратът ми щеше да ни предупреди.
Дали мисис Фицджон беше все още тук? Както бяхме узнали от мистър Скот почти целият персонал е бил освободен, но той не знаеше дали икономката живееше тук, или се беше покрила със съпруга си.
Тихо се изкачихме по стълбището за прислугата и достигнахме етажа, на които се намираха помещенията на семейство Фицджон. Бях идвала тук само веднъж по време на разглеждането на къщата, след като се нанесохме, но все още помнех къде се намираше всекидневната на двамата. И също си спомних, че там имаше едно огледало, което висеше дискретно на стената между два доста грозни гоблена. Вероятно изобщо нямаше да ми направи впечатление, ако мисис Фицджон не бе посочила смутено гоблените и не бе обяснила, че бродирането й е хоби.
Вратата, водеща към всекидневната, не беше заключена. Себастиано влезе пръв, държейки една свещ, а аз го следвах плътно по петите.
Огледалото все още беше там!
Веднага застанах пред него и се огледах, но нищо не видях. Като изключим, разбира се, собственото ми отражение, при това не особено ясно, защото огледалото бе очукано по краищата, а и в средата имаше протрити места. На пръв поглед качеството му бе ниско, приличаше на огледалото на Есперанца. Затова бе напълно възможно да е огледало на бъдещето.
— Не работи — казах ядосано.
— Може би трябва да го докоснеш.
Поставих ръка върху ръба на огледалото и веднага я отдръпнах, защото ми се стори, че усетих кратко вибриране под върха на пръстите ми.
— Какво има? — попита Себастиано.
— Имаше нещо… Нещо като изжужаване.
— Значи, това е правилното огледало.
— Но нищо не се получава.
— Хм. Докосни го още веднъж.
Направих го, но отново нищо не се случи. Себастиано стоеше с фенера до мен и двамата заедно зяпахме в огледалото. Нищо.
— Ще стоя ей там отсреща, може би ще проработи, ако само ти гледаш в него. — Той отиде до най-близкия ъгъл на стаята и се настани в едно кресло с голяма облегалка, така че да не може да вижда в огледалото.
Решително обхванах с двете си ръце рамката на огледалото. Вибрирането стана по-силно, но не позволих това да ме смути, въпреки че ми се искаше да избягам със силни крясъци.
И действително, изведнъж нещо се раздвижи! Повърхността на огледалото сякаш се накъдри, стана мътна, след което се проясни подобно на мъгла, разсеяна от порив на вятъра.
Картината, която се разкри пред мен, бе странно разтегната по краищата. Сякаш гледах през калейдоскоп, където някой е нарязал изображението на парчета и отново ги е съединил. И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото и пред мен се разкри огромна, осветена от безброй трепкащи свещи тържествена зала. Ефектът бе толкова главозамайващ, че отстъпих назад, поемайки си стреснато въздух. Десетки изискано облечени хора се разхождаха пред мен върху лъскавия паркет. Келнери хвърчаха нагоре-надолу и сервираха напитки в блестящи кристални чаши. През една широко отворена двойна врата се виждаше съседната банкетна зала, където имаше огромна трапеза със сребърни прибори. Група музиканти свиреха някаква танцувална мелодия, което изглеждаше малко странно, тъй като картината нямаше звук. Припряно обходих с поглед кипящата от живот сценка и затърсих познати лица. Ето, графа! Той стоеше точно до една покрита със златни орнаменти колона и разговаряше с… Ифигения!