Аз самата не изпусках нищо, що се отнася до работата. Това бе предимството да си студент. В момента нямахме лекции, само трябваше до края на месеца да напиша курсова работа на тема „Джакомо Казанова“ — с когото случайно лично се запознах по време на една мисия през 1756 година и затова можех да включа няколко интересни допълнителни перспективи. Разбира се, така, че никой да не заподозре нещо.
Харесвах специалността си. Взех правилното решение, когато се записах да следвам „Италианска литература“ във Венеция. Не само защото така можех да живея заедно със Себастиано, а и защото намирах специалността ми за забавна и с удоволствие учех. А и разполагах с достатъчно свобода, за да пътувам във времето със Себастиано и Хосе. Всичко на всичко водех един разнообразен и вълнуващ живот, при това с мъжа, когото обичах. А сега бяхме заедно в един от най-красивите градове на Европа. Предстояха ни прекрасни дни, точно както си бях пожелала. Всъщност трябваше да се чувствам щастлива, но нещо ме притесняваше. Но не можех конкретно да определя какво, бе прекалено мъгляво и неуловимо. Решително потиснах странното и неприятно чувство.
— Нека предприемем нещо интересно!
— Какво предлагаш?
Това бе добър въпрос. Извадих пътеводителя от чантата ми и го разтворих.
— Да видим какво има наоколо. — Почти веднага открих нещо подходящо и посочих с пръст избраната от мен цел. — Сега с удоволствие бих отишла ето тук.
Още в началото на разходката ни имах лошо предчувствие. А всичко започна толкова безобидно. Хванати за ръка, се разхождахме бавно в парка „Сейнт Джеймс“ по посока на Бъкингамския дворец. Беше приятно топло, небето — безоблачно синьо. Лятото се показваше от най-хубавата си страна. Лебеди се носеха по езерото, което се намираше на пътя ни. На брега се поклащаха няколко пеликана и се караха за храна с кълвящи наоколо гълъби. Между огромните дървета се стрелкаха катерички, също в търсене на храна. Много от най-известните забележителности на града бяха на една ръка разстояние: Уестминсгьрското абатство, гигантското виенско колело „Лондонското око“, Бъкингамският дворец. Върху тревата се припичаха влюбени двойки, на пейките си почиваха пенсионери, а непрестанно ни задминаваха тичащи за здраве хора. Разбира се, освен тях цели тълпи от туристи населяваха околността, особено района пред двореца, който вече бяхме достигнали. Но идиличната красота наоколо не можеше да бъде засенчена дори от безбройните посетители. Направих снимки на златната, блестяща на слънцето богиня на победата върху мемориала „Виктория“ и продължихме със Себастиано към оградата пред двореца, защото непременно исках да видя шотландските гвардейци.
— А сега какво ще правим? — попита Себастиано, след като направих няколко снимки на стоически гледащите пазители на двореца и вече се бях примирила с факта, че за съжаление, скоро не се очакваше да се появи нито принц Уилям, нито Кейт или пък който и да е друг от кралското семейство.
—Не знам — казах разсеяно, тъй като неприятното чувство бе започнало да се засилва.
И точно в този момент почувствах сърбежа. Разтърках врата си, тъй като първоначално реших, че яката на тениската жули кожата на тила ми. Но още докато го правех, осъзнах, че е точно това, което открай време ме ужасяваше: сърбежът на врата бе нещо като свръхестествена дарба, която отдавна притежавах и която се задействаше, когато ме застрашаваше опасност. Старите ме бяха сдобили с тази необикновена способност, когато бях още много малка. На няколко пъти сърбежът ме бе предпазвал от големи неприятности, но понякога се появяваше чак в последния момент, така че забелязвах критичната ситуация едва когато бях насред нея.
Себастиано забеляза, че се почесвам.
— Ана?
Той рязко спря на място, хвана ме за раменете и ме погледна втренчено.
В следващия момент покрай нас профуча колоездач, толкова близо, че замалко да ни прегази. Което всъщност щеше и да направи, ако не се бяхме спрели. Себастиано извика след типа една обидна дума на италиански, след което срещна настойчиво погледа ми.
— Това ли беше? — попита напрегнато. — Опасността премина ли?
Отпуснах ръка и мълчаливо кимнах. Действително сърбежът беше престанал.
Въпреки това в мен остана чувство на леко безпокойство. Нещо като смътно предчувствие, че сърбежът искаше да ме предупреди за нещо повече от просто един фучащ колоездач. Отне известно време, докато успея да определя това неприятно чувство.