В предната част на голямата зала около някого се бяха скупчили множество хора, веднага се виждаше, че там стои важна личност. Когато множеството се раздвижи и няколко души се отдалечиха, разпознах насред блъсканицата принц-регента, който се усмихваше покровителствено любезно на всички страни и се бе издокарал като оперетен артист. Носеше пурпурночервена униформа и щедро бе накичен с ордени и златни ширити. От едната му страна стоеше тъмно облечен мъж, който ми се стори смътно познат. Имаше известна прилика с принц-регента — дали това не беше неговият брат Фредерик, който толкова отдавна пътуваше по море и вече почти никой в Лондон не си спомняше? Огледах мъжа по-обстойно и установих, че впечатляваща бе не родствената прилика, а начинът, по който се държеше. Малко сковано, но въпреки това със съвършена стойка. И тогава видях очите му. Те сякаш ме пронизваха през огледалото, така че за миг бях обхваната от импулса да се обърна и да избягам. Това беше Фицджон!
Той сериозно бе променил външността си. Бе по-пълен и плешив, с гъсти бакенбарди и рунтави вежди, както и зъби, които изглеждаха по съвсем различен начин от тези на бившия ни иконом. По всяка вероятност с истинския брат на принц-регента си приличаха като две капки вода, като изобщо не си правех илюзии какво се бе случило с бедния човек. Сигурно корабът му лежеше на дъното на Атлантическия океан, защото в противен случай Фицджон нямаше как да заеме мястото му. Фактът, че през тази специална вечер — или по-точно следващата събота, защото тогава щеше да се състои празненството в Карлтън Хаус — се бе завърнал от голямото си пътуване, щеше прекрасно да се нагоди към последващите събития. Защото, ако през въпросната вечер принц-регентът съвсем ненадейно се споминеше пред очите на света, следващият престолонаследник много удобно щеше да бъде на разположение.
…а за сцена — държава цяла; и князе на нея да изпълняват бляскавите роли…
Цяла вечност се взирах във Фицджон и сякаш усетил ме през времето и пространството, той отново насочи погледа си директно към мен. Очите му буквално ме пронизваха. Тялото ми се разтрепери. Всичко това не беше истинско, защото тепърва предстоеше да се случи, но огледалото предаваше изумително чувство за реалност.
В този момент Фицджон преметна ръка през раменете на мнимия си брат и му подаде чаша с вино. Тилът ми започна да ме сърби. Не, направо да гори! Понечих да се обърна назад, но тогава ми стана ясно, че опасността идваше от огледалото. Без да искам, погледът ми се закова върху чашата. Виното! Сигурно беше отровно!
Прини взе чашата и се накани да отпие от нея.
Не! — извиках безгласно, и сякаш ме бе чул, той свали ръката си с чашата и се обърна. Някой в залата — ако се съдеше по пищната ливрея, явно бе нещо като церемониалмайстор — призова гостите да излязат на терасата за едно представление. През отворените френски прозорци можеше да се видят гълтачи на огън и жонгльори. Гостите заприиждаха от всички страни, за да се сдобият с добри места.
Тъй като наблюдавах от горе сцената — на практика от птичи поглед, — можех да видя всичко чудесно. Не само началото на представлението отвън на терасата, а най-вече самата мен. Виждах се съвсем ясно. Или поне в началото, след което една голяма, дебела жена в черно препречи видимостта ми. Но бях сигурна, че не съм се объркала. Аз бях там. Тоест щях да бъда.
Притиснах ръка към лудо препускащия ми пулс на врата.
— Какво има? — чух Себастиано да пита шепнешком от ъгъла на стаята.
— Нищо — отвърнах с равен глас.
Като хипнотизирана зяпах в огледалото. Дебелата жена се бе отместила и аз отново се виждах добре. Между другото, осъзнах, че нося чудно хубавата рокля, която Ифи бе избрала за мен и в която изглеждах повече от прилично. Трескаво затърсих Себастиано и Хосе, но никъде не ги видях. Тогава погледът ми отново се прикова към мен самата, тъй като в този момент явно планирах нещо конкретно. Цялата в бяло и привличаща вниманието, отидох директно при принц-регента и Фицджон. Прини ми се усмихна широко. Той обви пръсти около ръката ми и ми направи — пролича си по лицето му — мил комплимент. Фицджон ме пронизваше с поглед. Прини отново надигна чашата към устните си, канещ се да отпие. А аз…