…чух някакво движение зад мен. И то в реалността, а не в огледалото. Извърнах се изплашена, но бях забравила, че държа огледалото с две ръце. При рязкото ми движение то се отлепи от стената и падна на земята, където оглушително се разби на хиляди парченца.
— Милейди! — На прага на отворената врата се бе появила призрачна фигура в бяла нощница. Мисис Фицджон ме зяпаше, сякаш бях привидение от някой филм на ужасите. — Вие сте жива и здрава! Говореше се, че сте мъртва! — Разстроена, тя погледна към счупените парчета. — Мили боже! Това ще донесе нещастие.
Засмях се изкуствено.
— Дано не на мен.
Тя поклати с угрижена физиономия глава.
— Добре, че мъжът ми не е тук. Щеше да е неутешим, защото много държеше на това огледало. Стара наследствена вещ.
— Сигурна съм в това — измърморих.
Погледнах към Себастиано за помощ, който се бе изправил от креслото и бе побързал да застане до мен. Изглежда, мисис Фицджон го забеляза едва сега.
— О, милорд! — заекна тя. — Вие също сте жив! Какво щастие!
— Но кой ви е казал, че сме мъртви?
Лицето й доби объркано изражение.
— Всички го казват. Мисля, че го пишеше дори във вестника. По време на разходка в провинцията сте били нападнати и убити от разбойници.
— Освен вас има ли още някой в къщата?
— Не, никой.
— А какво се е случило с камериерката ми Бриджет? — попитах аз.
— Съпругът ми ги освободи, нея и Мийкс, което силно я разстрои. Това глупаво същество ревеше и говореше със себе си часове наред, най-вече за това, какво ще е в бъдеще да живее под някой мост. Но тези дни я видях да се разхожда, хваната под ръка с Мийкс в парка. Чух, че двамата са си намерили нова работа в едно и също домакинство.
— О — рекох бавно. — Бриджет и Мийкс…
Можех да се закълна, че той си падаше по-скоро по мъже. Но така нещата се подреждаха перфектно, защото както знаех, Бриджет го харесваше. Дано двамата бъдат щастливи.
— Но нещата ви са още тук — рече мисис Фицджон неочаквано. — Вашите и на негово благородие. Нищо не сме изхвърлили. Така че, ако искате да се преоблечете и да свалите тези бедняшки одежди… — Колеблива усмивка разведри измъчените й черти. — Вие сте си отново вкъщи! Сигурно сте гладни. Да ви приготвя ли набързо някое ястие? — Припряно направи реверанс, от което нощницата й прошумоля, точно както и престилките й, които носеше през деня. Вероятно всичките й дрехи се колосваха по един и същи начин.
— Къде е съпругът ви? — Гласът на Себастиано изплющя подобно на камшичен удар.
Мисис Фицджон отново изглеждаше объркана, дори леко отнесена.
— Отпътува. — Интонацията й бе леко механична.
Себастиано внимателно наблюдаваше мисис Фицджон и търсеше признаци на неискреност в изражението й, но също като мен явно не успя да открие такива, затова гласът му стана по-мил.
— Не желаем да ви задържаме излишно. Можете отново да се върнете в леглото, мисис Фицджон.
Тя кимна като послушно дете, обърна се и изчезна с шумоляща нощница в нейната стая в съседство.
Напрежението ми намери отдушник в дълбока въздишка. Унило погледнах към блестящите парчета счупено стъкло в краката ми.
— Толкова съм непохватна. Наистина съжалявам.
— Не е нужно. И без това щях да го счупя, преди да си тръгнем от тук. — Себастиано ме наблюдаваше настойчиво. — Въпросът е какво видя в него. И дали това ще ни донесе нова информация. Ти видя нещо важно, нали?
— Да, определено — отвърнах твърдо.
Обърнах се и се затичах към стълбите. Себастиано ме последва.
— Хей, какво си намислила?
Свих от стълбището за прислугата по посока на господарските помещения.
— Да взема някои важни неща от дрешника ми. Защото вече знам, че ще ми трябват.
Малкото дни, оставащи до приема на Прини, отлетяха за нула време. Непрестанно бяхме в движение и рядко се задържахме на едно място за повече от няколко часа. Дори веднъж Хосе ни раздига посред нощ, защото му се бе сторило, че е забелязал нещо подозрително, и смяташе, че е по-сигурно веднага да сменим квартирата. Въпреки че вероятността да присъствам на приема идната събота бе голяма и следователно дотогава нищо нямаше да се случи — нали все пак се бях видяла в огледалото, — това не важеше за Себастиано и Хосе. Не бях забелязала двамата в огледалото. Разбира се, нямаше как да видя всички присъстващи там хора, за това не бе стигнало времето. Но нямахме гаранции, че до събота нямаше да ги сполети нещо. Освен това трябваше да имаме предвид, че картината на бъдещето в огледалото не е окончателна. Със значителни усилия човек можеше да повлияе на тези бъдещи събития и така да се намеси в хода на времето. В крайна сметка на този принцип се базираше и работата ни като пазители на времето. С други думи, Фицджон гарантирано имаше още някой и друг коз в ръкава и щеше да се опита да се добере до мен, за да разбере с каква информация го превъзхождам. Хосе бе убеден, че в огледалото съм забелязала нещо, което е липсвало в картината, видяна от Фицджон.