Както и да е, през оставащите дни непрестанно сменяхме местонахождението си и прекратихме всякакъв контакт с мистър Скот. Това страшно много ме натъжаваше, защото той толкова се бе постарал заради нас и беше поел огромен риск. Но бе прекалено опасно да продължим да поддържаме контакт с него, защото това щеше да даде възможност на Фицджон да надуши следите ни.
И тогава голямата вечер настъпи. Издокарахме се за празненството — или по-точно казано: аз се издокарах, докато Хосе и Себастиано се преобразиха в двама напълно непознати човека. След необичайната процедура изглеждаха така, че дори и аз не бих ги разпознала, дори и от непосредствена близост. Когато накрая застанаха пред мен, изпитах дълбоко облекчение, тъй като вече знаех, че са част от сцената, която бях наблюдавала в огледалото. Също като мен щяха да присъстват на празненството в Карлтън Хаус, но тъй като външността им бе така добре замаскирана, и при най-добро желание нямаше как да ги позная във видението.
От съображения за сигурност пътувахме отделно за събитието. Аз взех карета под наем, Себастиано и Хосе се качиха в друга.
Преди това Себастиано ме прегърна силно.
— Моля те, пази се!
— Не се притеснявай. — Посочих врата си. — Имам си лична алармена система.
— Чакай! Ще ти дам още нещо. Може би това ще ти вдъхне допълнително кураж. — Той извади една малка сатенена кутийка от горното чекмедже на скрина и ми я подаде. — Ето. Май трябва да падна на едно коляно, но това ще съсипе дегизировката ми, затова по изключение ще се въздържа. Но е с любов.
— О! — С пресъхнала уста отворих кутийката. Вътре имаше тънък пръстен с малък, но чудно хубав блещукащ камък. — Това е… — заекнах.
— Пръстен — допълни отзивчиво Хосе. — По-точно казано, годежен пръстен.
— Всъщност исках да сме насаме, когато ти го давам — рече Себастиано. — Но през цялото време някак си не ми се удаде възможност.
— И не забравяй, че ти го донесох едва днес — обясни Хосе. — Така че нямаше как да го дадеш по-рано. Надявам се, че отговаря на вкуса ти.
— Чудно хубав е. — В гърлото ми заседна буца, която предвещаваше сълзи. — Аз… о, по дяволите, сега ще се разцивря.
И наистина го направих, дори продължително. За щастие, се бях въздържала от грим, тъй като сега неизбежно щеше да се разтече. Стоях в прегръдките на Себастиано и хлипах от щастие, полагайки усилие да не съсипя скъпата му маскировка, още повече че се беше предрешил като жена и бе силно гримиран.
— Обичам те — прошепна той в ухото ми. — Ако нямах всичките тези мазила по лицето, сега щях да те целуна.
— И аз те обичам — уверих го.
— Ако се измъкнем живи от тук, веднага ще се оженим. Става ли?
— И още как — казах, подсмърчайки.
— Време е, дете мое. — Хосе ми наметна пелерината, която със Себастиано бяхме взели от Гросвенър Скуеър заедно с още някои неща за обличане. Представляваше великолепна дреха от бял сатен, обточена с хермелин, която бих предпочела да не обличам, тъй като някое животно е трябвало да умре заради направата й (може би дори няколко, тъй като кожата бе доста мъхеста), но с роклята се съчетаваше просто перфектно. А и щеше да предизвика истински фурор при пристигането ми в Карлтън Хаус, защото бе абсолютноravissant. А да предизвиквам фурор, бе днешният ми девиз, както многократно ми бе напомнял Хосе. Колкото повече внимание привличах, толкова по-малко щяха да получат те със Себастиано, което бе решаващо.
— Всъщност е странно, че отново ще се случи на някое голямо вечерно празненство — казах, докато набързо нагласях пелерината пред малкото огледало, висящо на голата стена над скрина.
Настоящата ни квартира се намираше в стара гостоприемница в близост до Кралския дворец и се отличаваше със същата липса на комфорт, както и всички други места, където ни бе мъкнал Хосе през последните дни. Но поне тук нямаше креватни дървеници, което силно оценявах след няколко близки срещи с хапещите чудовища.
— Какво ще се случи отново на голямото вечерно празненство? — попита Себастиано.
— Ами окончателното разрешаване на въпроса. Точно както се бе случило преди две години по време на бала с маски в Париж.
Тогава също бе имало решаваща битка с един от могъщите стари — за щастие, в последния момент всичко се бе наредило.