— Чиста случайност — възрази Себастиано. — Помисли си само за нашата първа съвместна мисия.
Май че беше прав. Когато за пръв път се бяхме сблъскали с един от старите, голямата битка се бе състояла далеч от очите на обществеността, в една изоставена къща във Венеция.
— По принцип изобщо не е случайно, че решаващи сблъсъци се случват по време на подобни празненства — изтъкна Хосе, за мое изумление. — Свързано е с това, че при поводи от подобно естество всички важни личности се събират заедно, така че във времевия поток на въпросното място линиите им на живота се пресичат и преплитат. Представете си го като гордиев възел, който може да бъде разсечен само от една определена позиция.
Побиха ме тръпки, тъй като, без да искам, се замислих, какво ли щеше да се случи, ако този път възелътне можешеда бъде развързан. Неволно хванах новия ми чудно хубав пръстен и го наместих на пръста си. Той ми се стори като символ на надеждата. А действително се нуждаехме от надежда. Можеше да се обърка какво ли не, а убийствената хитрост, с която Фицджон беше подхождал досега, не оставяше място за съмнение, че си имаме работа с изключително умен и безскрупулен противник. Прекалено често бе на крачка пред нас. Не биваше да проявяваме безразсъдство и да се осланяме просто на късмет или благоприятна случайност.
— Каретата чака — каза Хосе и ме погали по косата. — Чудно красива си, дете мое.
Усетих как се изчервих. Това бе първият комплимент — и вероятно единственият за всички времена, — който някога бях чувала от устата му.
— Благодаря — отвърнах с дрезгав глас.
Целунах Себастиано още един последен път и потеглих.
Карлтън Хаус бе пищна сграда на улица „Пал Мал“, с огромна прелестна антична колонада и елегантно конструирана тераса и градина, която граничеше директно с парка „Сейнт Джеймс“. За преустройството на този палат, както бях разбрала от разговорите ми с Ифи, Прини не бе пестил нито средства, нито усилия, от което размерът на дълговете му бе преминал границите на допустимото. Още с пристигането ми установих, че Ифи не бе преувеличила — рядко бях виждала по-пищна атмосфера. Но още преди да съм успяла да се възхитя на помпозния интериор на претруфените помещения, самата аз трябваше да изпълня драматичното си излизане на сцената. Когато каретата ми спря отпред — някак си Хосе бе успял да ме снабди с наистина тежкарско возило, цялото в черен блестящ лак и теглено от темпераментни черни жребци, — всички пристигащи гости по протежение на „Пал Мал“ спряха и зяпнаха с отворени усти и очи. Лондонското висше общество бе затворена клика, всеки познаваше всеки и почти всички, които бяха поканени днес, ме бяха виждали. Това, че смятаната за мъртва наследница от Карибите изведнъж се бе появила — и на всичкото отгоре без задължителния придружител, — веднага предизвика любопитство и вълнение. Хората наоколо събраха глави и започнаха да шушукат, а аз направих всичко възможно, за да подсиля още повече ефекта.
Кочияшът ми, любезен тип в ливрея, носеше шлейфа на пелерината ми чак до входа, докато конярят с важна физиономия държеше танцуващите коне за юздите. Накрая кочияшът се оттегли с поклон, а аз изкачих с царствено вдигната глава стълбите към входа. В нещо като преддверие ме посрещна един лакеи и ми помогна да сваля пелерината си, след което ме придружи до голямото фоайе. От всички страни хората ме зяпаха, но аз се преструвах, че е най-нормалното нещо на света да се появя без придружител. Благосклонно поздравявах всички, чиито имена можех да си спомня.
— Лорд Рексам. — Кимнах на издокарания зестрогонец, за когото Ифи ме бе предупредила, и той отвърна на поздрава ми, покланяйки се изненадано.
Съзрях следващата позната физиономия.
— О, мистър Рул, надявам се, че дуелът не е имал лоши последствия за вас. Но за съжаление, на никого не мога да ви препоръчам за секундант.
— Ми… милейди… — чух го да заеква, преди да се отдалеча.
Голямото фоайе имаше величествени размери, а над него се извисяваше висок таван. От двете му страни се простираха колони в гръцки стил от скъп мрамор и буквално спираха дъха със своя разкош. В ниши в стената бяха изложени всевъзможни бронзови скулптури и мраморни бюстове и човек имаше чувството, че се намира в музей за антично изкуство. Но това бе едва началото. Лакеят ме поведе през различни помещения, които биха били чест за всеки крал. От фоайето се отиваше в осмоъгълна зала, увенчана с голяма кръгла галерия, а проходите се губеха зад искрящо червени сатенени пердета, украсени със златни пискюли. Следваше още едно пищно помещение със сини копринени тапети и огромни маслени картини по стените, след това зала с позлатени шкафове, бяла мраморна камина и големи френски прозорци, водещи към градината, после още една зала в розово с гигантски кристален полилей, след което още едно помещение в небесносиньо с позлатен таван и накрая една огромна зала с дълга редица прозорци, гледащи към парка. Явно това бе главната зала, тъй като именно тук се бях видяла в огледалото.