— Трябва да го посетя и да го уверя в непрестанната ми загриженост. — Тя се наведе към мен и ми довери шепнешком: — Знаеш ли, бих могла да игнорирам неговата… наклонност, тъй като решаващи все пак са неговата добрина и сърдечност. Освен това, кой знае дали в бъдеще няма да размиеш. Това, че още е жив, за мен е равносилно на ново начало. Ан, искам да го видя възможно най-бързо! Ще му донеса и любимите му пралини.
Геройски потиснах скърцането със зъби.
— Спокойно можеш да го направиш през следващите дни — отвърнах престорено великодушно, с успокояващата мисъл, че нося годежния пръстен на Себастиано на пръста си. Ако днес всичко минеше както трябва и без това съвсем скоро щяхме да сме на сигурно разстояние — а именно на двеста години в бъдещето. Но като изключим това, Себастиано бе имунизиран срещу пралините на Ифи. Без значение колко страхотно изглеждаше. А тя бе наистинамногокрасива в роклята си в цвят слонова кост и сензационното си деколте.
В този момент се намеси Джордж Клевли, който през цялото време ме бе зяпал безмълвно. Той сграбчи ръката ми и я покри с целувки.
— Скъпа моя! Ан, обична, възхитителна Ан! Бедните ми стари уши не успяха да чуят много от казаното току-що, но за щастие, очите ми все още функционират добре. И те ми казват бе всякакво съмнение, че сте напълно жива! И очарователна, както винаги!
Ако с това визираше облеклото ми, имаше право — беше истинска мечта, още по-красиво от дебютантската рокля, която бях носила при „Алмакс“. Спомних си колко бях изнервена в деня, когато Ифи ме заведе на проба, но сега, докато носех роклята, бях радостна, че си бях направила този труд. С това Ифи наистина ми бе направила голяма услуга.
В квартирата не бях имала възможност да огледам добре крайния резултат, тъй като огледалото в стаята ни не бе по-голямо от носна кърпичка, но тук, в Карлтън Хаус, висяха толкова чудовищно огромни величествени огледала, че на човек не му оставаше нищо друго, освен сам да се любува на себе си. Роклята представляваше водопад от най-фина бяла плисирана коприна, която падаше свободно — напълно в стила на сегашното време — чак до глезените. За прическата Бриджет щеше да ми е от голяма полза, но и дъщерята на сегашния ни хазаин се беше справила добре. По мое настояване ми бе направила класическа корона от плитки тип ала Сиси, което изглеждаше странно на фона на всичките останали гръцки прически с къдрици, но привличаше множество завистливи погледи. Дори Ифи бе впечатлена.
— Фризурата ти е много хубава, скъпа. Необичайна, но хубава.
— Благодаря — отвърнах аз.
— И много се радвам колко добре ти стои роклята! Веднага ми беше ясно, че е изключително подходяща за днешната вечер!
— Моя скъпа Ан — рече Джордж, дълбоко развълнуван. — Ужасно се притесних, когато чух, че сте предприели въпросното пътуване до Еймсбъри, лишена от моята защита. Веднага ви последвах. Но сякаш бяхте потънали вдън земя. Веднага се притесних от най-лошото. Новината за смъртта ви съкруши сърцето ми. Безкрайно съм щастлив, че сте жива!
— Много мило от ваша страна, Джордж. — Това не бяха празни думи, тъй като наистина се радвах за съпричастността му. — Де да бях пътувала с вас!
Изведнъж вратът ми започна да ме сърби. В следващия миг музиката заглъхна и аз видях, че Прини се бе надигнал от безвкусното си златно кресло. Той потупваше един мъж по раменете и цялото му лице сияеше.
— Един изненадващ гост! — чух го да казва на висок глас. — Вижте, брат ми се завърна от дългото си пътуване!
Фицджон се бе появил! Веднага ми прилоша, костваше ми голямо усилие да не избягам на мига през най-близката врата.
— Хиляди мълнии — възкликна изненадано Джордж до мен. — Действително, това е той. Малко по-стар и по-брадясал, но иначе съвсем като преди. Не съм си и помислял, че някога отново ще се появи в Лондон!
Забелязах, че Фицджон държеше две чаши с вино. Едната подаде на Прини и му рече нещо, вероятно:Хайде, обични ми братко, нека пием за повторната ни среща!, или нещо също толкова коварно.
Вече се бях раздвижила.
— Но, Ан, моля ви, останете! — извика Джордж след мен.
— Искам само набързо да поздравя домакина ни и веднага се връщам, не мърдайте от местата си! — извиках през рамо.
Веднага след това, както се и очакваше, почти се сблъсках с една висока, дебела матрона, която бе натъпкала тялото си в черна вечерна рокля. Преливащата й от панделки и воали шапка не разкриваше много от напластеното й с грим лице, а останалото бе скрито от голямо ветрило. Това беше дебеланата, която бях видяла в огледалото. Но в действителност в тези одежди се намираше мъжът, когото обичах.